Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Добре ли си, сасенак?

— Много мило, че питаш — отвърнах любезно. — Да, добре съм, благодаря. Тя обаче не е добре. — Махнах към Мери. Още беше свита на топка, трепереше и избягваше опитите на Алекс да я погали.

Джейми почти не я погледна.

— А къде е Мърто, по дяволите?

— Ей там. Помогни му.

Той тръгна към канавката, където Мърто се търкаляше като превъзбудена гъсеница и приглушено бълваше мръсотии на три езика.

Джейми извади ножа си и с не особено голяма предпазливост към съдържанието разряза чувала открай до край. Мърто се изсипа от отвора. Част от острата му черна коса беше прилепнала към главата благодарение на помията, в която беше захвърлен. Другата част стърчеше право нагоре и придаваше още по-яростен вид на почервенялото му войнствено изражение, подпомагана от голямата лилава цицина на челото и бързо посиняващото око.

— Кой ме удари? — изрева той.

— Не бях аз — отвърна Джейми. — Ела, човече, нямаме цяла нощ.

— Това няма да стане — прошепнах, докато забивах украсени с брилянти фиби наслуки в косата си. — Първо трябва да я прегледа лекар. Трябва ѝ лекар!

— Тя си има лекар — изтъкна Джейми, вирнал брадичка пред огледалото. Връзваше шалчето на врата си. — Ти. — Грабна един гребен и го прекара бързо през гъстите червени вълни. — Няма време да я сплитаме — измърмори, събра я на дебела опашка на тила си и зарови из чекмеджето. — Имаш ли панделка, сасенак?

— Дай на мен. — Отидох бързо зад него и пристегнах косата му със зелена панделка. — Точно тази вечер ли трябва да имаме гости!

И то не какви да е гости. Херцог Сандрингам щеше да е почетният гост, приветстван от малка, но подбрана компания. Мосю Дюверне също щеше да дойде с най-големия си син, който беше изтъкнат банкер. Луиз и Жул дьо ла Тур бяха поканени, както и семейство Дьо Орбанвил. И за да стане още по-интересно, поканен беше и граф Сен Жермен!

— Сен Жермен! — възкликнах смаяна, когато Джейми ми каза преди седмица. — И защо?

— Аз търгувам с него — изтъкна той. — И преди е канен тук от Джаред. Но всъщност искам да го наблюдавам в разговорите по време на вечерята. Доколкото го познавам, не е човек, който крие мислите си. — Взе белия кристал от мастър Раймон и го претегли замислено на дланта си.

— Достатъчно красив е — продължи той. — Ще поръчам да му сложат златен обков, за да можеш да го носиш на шията си. Играй си с него на вечерята, докато някой те попита какво е. Тогава им кажи, но гледай Сен Жермен право в лицето. Ако той е сложил отровата във Версай, мисля, че ще му проличи.

В момента исках само спокойствие, тишина и да остана съвсем сама, за да треперя като заек. А трябваше да вечерям с херцог, който можеше да е якобит или английски шпионин, и граф, който можеше да е отровител, докато на горния етаж се криеше жертва на изнасилване. Ръцете ми така трепереха, че не можах да закопчая верижката на кристала. Джейми мина зад мен и щракна закопчалката само с едно движение на палеца си.

— Ти не се ли притесняваш? — попитах аз. Той изкриви лице в огледалото и отпусна ръце на корема си.

— Напротив. Но ме удря в корема, не в ръцете. Имаш ли нещо за спазми?

— Ето там — махнах към сандъчето с лекарства на масата. Беше оставено отворено, след като упоих Мери. — Малко зелено шишенце. Една супена лъжица.

Той надигна шишенцето и опъна няколко големи глътки. После го свали и го изгледа с присвити очи.

— Господи, колко е гадно! Готова ли си вече? Гостите ще дойдат всеки момент.

Мери беше в една спалня на втория етаж. Бях я огледала внимателно за наранявания, които се ограничаваха до няколко синини и шока. После я упоих с голяма доза сироп от мак.

Алекс Рандал устоя на всички опити на Джейми да го отпрати и стоеше на пост до нея, със строги нареждания да ме извика, ако тя се събуди.

— Как, за бога, този идиот се озова там? — попитах аз, докато ровех из тоалетката за кутия с пудра.

— И аз това го попитах — отговори Джейми. — Явно горкият глупак е влюбен в Мери Хокинс. Следвал я през целия град и съхне и вехне, защото знае, че тя ще се омъжи за Марини.

Изпуснах пудрата.

— Т-т-той е влюбен в нея ? — Кихнах от облака ситни прашинки.

— Така твърди и не виждам причина да се съмнявам — отговори Джейми и изтупа деколтето ми. — Беше разстроен, когато ми го каза.

— Предполагам. — Към противоречивите емоции, които ме изпълваха, се добави и съжаление към Алекс Рандал. Разбира се, той никога не би посмял да го признае на Мери, явно смяташе, че обичта на един беден секретар не може да се мери с богатството и положението на рода Гаскон. А какво ли изпитваше сега, когато тя стана жертва на брутално нападение буквално под носа му?