Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Имах чувството, че ще умра на място, когато херцогът влезе в къщата, посочи небрежно през рамо и обяви:

— Госпожо Фрейзър, познавате господин Хокинс, нали?

Веселите сини очички на херцога срещнаха моите с израз на невежа увереност, че капризите му са добре дошли, и аз нямах избор, освен да се усмихна, да кимна и да кажа на Магнус да сервира прибори за още един гост. Щом видя господин Хокинс, Джейми сякаш изпита остра нужда от още една доза от лекарството за стомах, но се съвзе, подаде му ръка и го заразпитва за похода му из хановете по пътя към Кале.

Аз се обърнах към часовника над камината. Кога ли щяха да си тръгнат? Мислено изредих оставащите ястия. Бяхме близо до десерта. После — салатата и сиренето. Бренди и кафе, портвайн за мъжете, ликьори за дамите. Час-два за стимулиращи разговори. Не твърде стимулиращи, моля те, Боже, иначе ще останат до зори.

Сега говореха за опасността от уличните банди. Аз зарязах рибата и си взех хлебче.

— Чух, че част от тези разбойници не са бедняци, както би могло да се очаква, а младежи от благородничеството! — Генерал Дьо Орбанвил изпъшка пред чудовищността на тази идея. — Правели го за спорта — за спорта! Сякаш ограбването на почтени мъже и нападането на дами е просто нещо като бой с петли!

— Колко необичайно — обади се херцогът с безразличието на човек, който не ходи никъде без многолюдна охрана. До брадичката му кръжеше блюдо с лакомства и той прехвърли пет-шест в чинията си.

Джейми ме погледна, после стана от масата.

— Бихте ли ме извинили, дами и господа — рече с поклон, — трябва да се погрижа лично за портвайна, който ще имам честта Негова Светлост да вкуси. Ще го донеса от избата.

— Сигурно ще е „Бел Руж” — каза Жул дьо ла Тур и облиза устни с нетърпение. — Имате голям късмет, Ваша Светлост. Не съм вкусвал по-хубаво вино.

— О, така ли? Е, скоро ще вкусите, уважаеми принце — намеси се граф Сен Жермен. — Нещо много по-добро.

— Сигурен съм, че няма нищо по-добро от „Бел Руж”! — възкликна генерал Дьо Орбанвил.

— Напротив — обяви самодоволно графът. — Открих нов портвайн, произведен и бутилиран на остров Гостос, до бреговете на Португалия. Цветът е богат като рубини, а пред вкуса му „Бел Руж” ще ви се стори оцветена вода. Имам договор за доставка на цялата реколта през август.

— Наистина ли, мосю графе? — Сайлъс Хокинс вдигна гъстите си посивяващи вежди. — Да не сте открили нов партньор за инвестицията? Чух, че вашите ресурси са… да го кажем, намалели… след унищожаването на „Патагония”. — Той взе едно сиренце от платото и го хвърли деликатно в устата си.

Мускулите по челюстта на графа се издуха и в нашия край на масата внезапно застудя. От погледа, който ми хвърли Хокинс, и тънката усмивчица на усърдно дъвчещата уста, ми стана ясно, че знае за моята роля в унищожаването на нещастната „Патагония”.

Ръката ми пак посегна към кристала на шията, но графът не ме погледна. От дантелената му яка се надигаше силна руменина и той се взираше с откровена неприязън в Хокинс. Джейми беше прав. Този човек не криеше емоциите си.

— За щастие, мосю — рече графът, щом преглътна гнева си с явно усилие, — наистина открих партньор, който желае да инвестира в това начинание. Всъщност сънародник на почитаемия ни домакин. — Кимна сардонично към вратата, където Джейми тъкмо се появи, следван от Магнус, който носеше огромна гарафа с портвайн „Бел Руж”.

Хокинс спра да дъвче за миг, зинал неприятно от изненада.

— Шотландец? Кой е той? Не мислех, че има други шотландци освен Фрейзър в търговията с вино в Париж.

Очите на графа светнаха развеселено, когато погледна към Джейми.

— Всъщност е спорно дали въпросният инвеститор може да се смята за шотландец в момента; но въпреки всичко е сънародник на милорд Брох Туарах. Казва се Чарлс Стюарт.

Тази новина произведе ефекта, на който графът вероятно се надяваше. Сайлъс Хокинс изправи рязко гръб и се задави със залъка си. Джейми, който тъкмо понечи да заговори, затвори уста, седна и се вгледа замислено в графа. Жул дьо ла Тур започна да ръси възклицания и слюнка, а семейство Дьо Орбанвил буквално се взриви от смайване. Дори херцогът откъсна очи от чинията си и примигна с интерес към графа.

— Така ли? — попита той. — Аз пък чух, че Стюартите били бедни като църковни мишки. Сигурен ли сте, че не ви будалка?

— Нямам желание да хвърлям обвинения или да разнасям клюки — изписка Жул дьо ла Тур, — но в двора е добре известно, че Стюартите нямат пари. Вярно, че напоследък техни поддръжници якобити опитаха да наберат средства, но без успех, доколкото чух.