Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

В общи линии не беше много по-различен от граф Сен Жермен, но гласът му не приличаше на неговия. Но ако беше замесен, графът със сигурност щеше да преправи гласа си, нали? Все пак ми беше почти невъзможно да си представя, че графът ще участва в подобно нещо, а два часа по-късно ще стои спокойно на масата срещу мен и ще сърба супа.

Прекарах пръсти през косата си от безсилие. До сутринта не можех да сторя нищо. Ако утрото дойдеше, а Джейми — не, щях да започна да обикалям познати и предполагаеми приятели. Може би някой от тях щеше да е чул нещо или да предложи помощ. Но сега, през нощта, бях безпомощна; не можех да помръдна, като водно конче в кехлибар.

Пръстите ми докоснаха една от украсените със скъпоценни камъни фиби и я издърпах нетърпеливо от косата си. Тя обаче се беше заплела и не излизаше.

— Чакайте, милейди. Аз ще я извадя.

Не го чух кога е минал зад мен, но усетих малките ловки ръце в косата си. Остави фибата настрани, после попита плахо:

— Другите, мадам?

— Да, благодаря ти, Фъргъс — отвърнах аз. — Ако обичаш.

Джебчийският му допир беше лек и уверен и скоро гъстите кичури започнаха да се спускат около лицето ми, освободени от оковите си. С разпускането на косата ми и дишането ми постепенно се успокои.

— Притеснена ли сте, милейди? — попита тихо тънкото гласче.

— Да. — Нямах сили да се правя на смела.

— Аз също — каза той простичко.

Последната фиба изтрака на масата и аз се отпуснах в креслото със затворени очи. После отново почувствах допир и осъзнах, че той разресва внимателно косата ми.

— Позволявате ли, милейди? — Явно усети, че се напрегнах от изненада. — Дамите все казват, че им помага, когато са притеснени или разстроени.

Отпуснах се под успокояващия му допир.

— Позволявам. Благодаря ти. — След малко добавих: — Кои дами, Фъргъс?

След миг колебание, както паяче застива, докато плете паяжината си, нежните движения се възобновиха.

— На едно място, където преди нощувах, милейди. Не можех да излизам заради клиентите, но мадам Елиз ми позволяваше да спя в килера под стълбите, ако съм тих. След като мъжете си отиваха призори, аз излизах и понякога дамите споделяха с мен закуската си. Аз им помагах да си оправят бельото — все казваха, че много нежно пипам — добави гордо той. — После им решех косите, ако пожелаят.

— Ммм… — Тихият шепот на четката в косата ми беше хипнотизиращ. След като часовникът на камината беше замлъкнал, не знаех кое време е, но тишината навън означаваше, че е много късно.

— Как се озова при мадам Елиз, Фъргъс? — попитах, едва потискайки прозявка.

— Роден съм там, милейди — отговори той. Четката се забави, а гласът му стана сънлив: — Все се чудех коя от дамите ми е майка, но така и не разбрах.

Вратата на всекидневната се отвори и ме събуди. Джейми стоеше на прага със зачервени очи и пребледняло от умора лице, но усмихнат в сивкавата утринна светлина.

— Страхувах се, че няма да се върнеш — казах след миг в косата му. Тя миришеше на застоял дим и лой, палтото му беше раздърпано, но той бе топъл и солиден, а аз не бях придирчива към миризмата на косата му, когато прегърнах главата му до гърдите си.

— Аз също — отговори приглушено и усетих, че се усмихва. Ръцете му на кръста ми се стегнаха и отпуснаха. Той се облегна назад и отметна косата от очите ми.

— Господи, толкова си красива! Рошава и сънена, с гъсти кичури над лицето. Моята любов! Цяла нощ ли седя тук?

— Не бях сама. — Посочих към пода, където Фъргъс се беше свил на килима, отпуснал глава на възглавница до краката ми. Размърда се леко в съня си, устата му беше отворена, нежно розова и с пълни устни — детска уста.

Джейми сложи едрата си длан на рамото му.

— Хайде, момко! Добре опази господарката си. — Вдигна детето на ръце и го понесе на рамо, а то мърмореше сънливо. — Ти си достоен мъж, Фъргъс, заслужи си почивката. Хайде в леглото! — Видях как очите на Фъргъс се разшириха от изненада, после се притвориха и той се отпусна и кимна в ръцете на Джейми.

Аз отворих капаците на прозорците и разпалих огъня, преди Джейми да се върне при мен. Беше свалил скъсаното палто, но още беше със снощните дрехи.

— Ето. — Подадох му чаша вино. Той я изпи прав, на три глътки, потрепери, свлече се на малкото канапе и ми подаде чашата да му налея още.

— Нито капка повече, докато не ми кажеш какво става. Не си в затвора, затова предполагам, че всичко е наред, но…

— Изобщо не е наред, сасенак — прекъсна ме той, — но можеше да е и по-зле.