Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Ами, нали когато бях с Гленгари и Кастелоти… — започна отбранително. — Все пак едно е да играеш карти и зарове, но те не искаха да ме оставят на мира. Решиха, че е много смешно, че съм верен на жена си. Казаха… ами, казаха разни неща и аз… малко ми кипна. — Извърна очи, връхчетата на ушите му горяха.

— Така… — отпих от чая. Бях чувала езика на Кастелоти в действие, можех да си представя колко безмилостно е тормозил Джейми.

Той изпи шоколада на една глътка, после се зае да пълни чашата крайно грижливо, забил поглед в чайника.

— Нямаше как да се измъкна, разбираш ли? Трябваше да остана цяла нощ с Негово Височество, а нямаше да е от полза, ако решат, че не ме бива в тая работа.

— Затова им каза, че съм Бялата дама. — С усилие сдържах смеха си. — И ако опиташ нещо с жените, аз ще ти съсухря оная работа.

— Ами…

— Господи, те повярваха ли ? — Усетих, че и моето лице е пламнало като неговото от усилието да се сдържам.

— Бях много убедителен. — Устата му запотрепва в едното ъгълче. — Накарах ги да се закълнат в живота на майките си.

— Колко бяхте изпили дотогава?

— А, доста. Аз изчаках да стигнем до четвъртата бутилка.

Предадох се и избухнах в смях.

— О, Джейми! Скъпи! — Наведох се и го целунах силно по пламналата буза.

— Ами аз… — започна смутено, като плескаше едно хлебче с масло. — Само това успях да измисля и те спряха да бутат курви в ръцете ми.

— Господи! — Взех хлебчето, добавих мед и му го върнах. — Няма как да ти се сърдя. Защото, освен че си защитил целомъдрието си, изглежда ме спаси и от изнасилване.

— Аха, слава богу! — Остави хлебчето и стисна ръката ми.

— Господи, ако ти се беше случило нещо, сасенак, аз…

— Да, да, но щом мъжете, които ни нападнаха, знаеха, че съм… Бялата дама…

— Аха! — Той кимна. — Не може да са били Гленгари или Кастелоти, защото те бяха с мен у дома, когато Фъргъс дотича да ми каже, че сте нападнати. Сигурно е някой, на когото са казали.

Не можах да потисна лека тръпка при спомена за черната маска и подигравателният глас зад нея.

Джейми въздъхна и пусна ръката ми.

— Което означава, че трябва да се видя с Гленгари и да разбера на колко народ е раздрънкал за семейния ми живот. — Прекара вбесен ръка през косата си. — А после трябва да се отбия при Негово Височество, за да разбера защо се е хванал с граф Сен Жермен.

— Да — казах замислено, — макар че, доколкото познавам Гленгари, сигурно е раздрънкал вече на половин Париж. Аз също ще направя няколко визити днес.

— Така ли? Кого ще посетиш? — попита той с присвити очи. Поех дълбоко дъх и се стегнах при мисълта за предстоящата задача.

— Първо ще ида при мастър Раймон. А после при Мери Хокинс.

***

— А може би лавандула? — Раймон се вдигна на пръсти, за да вземе едно шишенце от лавицата. — Не за пряко приложение, но ароматът действа успокояващо на нервите.

— Зависи чии са нервите — казах аз, защото си спомних реакцията на Джейми при аромата на лавандула. Това беше любимият аромат на Джак Рандал и за Джейми изобщо не беше успокояващ. — В този случай обаче може да помогне. Поне няма да навреди.

— Няма да навреди — повтори замислено той. — Много правилен принцип.

— Това е първата част от Хипократовата клетва — добавих аз, а той се наведе да рови из чекмеджета и кутии. — Клетвата, която полагат лекарите. „Първо, не вреди.”

— О? А вие полагали ли сте я, мадона? — Ярките земноводни очи примигнаха над ръба на високия плот.

Усетих, че се изчервявам под втренчения му взор.

— Всъщност не. Аз не съм истински лекар. Все още. — Не знам какво ме накара да кажа последното.

— Така ли? И все пак се опитвате да излекувате нещо, което „истински” лекар не би опитал да лекува, защото знае, че изгубената девственост не се завръща. — Иронията му беше очевидна.

— Нима? — След известно увещаване Фъргъс ми беше разказал това-онова за „дамите” от дома на мадам Елиз. — Ами свинският мехур, пълен с пилешка кръв? Или такива неща са по-скоро от компетенцията на един аптекар, отколкото на лекар?

Той нямаше вежди, но челото му се издигна леко.

— И кой страда от това, мадона? Със сигурност не и продавача. Нито пък купувача — той дори може да получи повече за парите си, отколкото от истинската стока. Не страда и самата девица! Напълно морално и в духа на Хипократ, затова би трябвало всеки лекар да помогне с готовност, нали?

Засмях се.

— Предполагам, че познавате не един такъв, нали? Ще повдигна въпроса на следващия лекарски съвет. Междувременно, след като не разполагаме с готови чудеса, какво можем да сторим в нашия случай?