Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Аз самата се чувствах като предвестник на съдбата въпреки относително ведрата ми жълта рокля, когато изпратих Фъргъс да почука на вратата. Последва някакъв разговор с онзи, който отвори, но едно от най-ценните качества на момчето беше, че не приемаше „не” за отговор и не след дълго се озовах пред жена, която явно беше господарката на дома, иначе казано: госпожа Хокинс, лелята на Мери.

Бях принудена да си вадя собствени заключения, тъй като жената беше твърде разстроена, за да ми предостави някакви разбираема информация, като например името си.

— Но ние не приемаме никого! — все повтаряше тя и се озърташе през рамо, сякаш очакваше господин Хокинс да се материализира страховито зад нея. — Ние сме… имаме… ами…

— Аз не идвам при вас — казах твърдо. — Идвам при племенницата ви Мери.

Името като че ли предизвика нов панически пристъп.

— Тя… ама… Мери? Не! Тя… не е добре!

— Знам, че не е — отвърнах търпеливо и вдигнах кошницата си. — Нося ѝ лекарства.

— О! Но… но… тя… вие… да не сте…?

— Стига, жено! — извика Фъргъс съвсем по шотландски, след като изгледа с неодобрение спектакъла. — Прислужницата каза, че младата господарка е в стаята си.

— Точно така. Води, Фъргъс! — Без да чака друга подкана, той се шмугна под препречилата вратата ръка и нахлу в мрачните дълбини на къщата. Госпожа Хокинс се развика след него и аз бързо го последвах.

Пред вратата на Мери на стража стоеше прислужница. Тя беше едра жена с раирана престилка, но не оказа съпротива, когато заявих, че мисля да вляза. Поклати печално глава.

— Не мога да ѝ помогна, мадам. Вероятно вие ще имате повече късмет.

Това не звучеше обещаващо, но какво да се прави. Поне нямаше да навредя. Оправих роклята си и отворих вратата.

Сякаш влизах в пещера. Прозорците бяха покрити с тежки кафяви завеси от кадифе, които спираха напълно дневната светлина, а прокрадналите се случайно лъчи бяха потушавани веднага от гъстия слой дим, който се носеше от огнището.

Поех дъх и се закашлях. Фигурата на леглото не помръдна; съвсем мъничка, сгърбена форма под пухения юрган. Със сигурност ефектът на лекарството трябваше вече да е отминал и тя надали спеше след суматохата в коридора. Вероятно се преструваше, в случай че леля ѝ се е върнала. На нейно място щях да направя същото.

Обърнах се и затворих рязко вратата точно под носа на госпожа Хокинс, после се приближих до леглото.

— Аз съм. Защо не се отвиеш, преди да си се задушила?

Юрганът внезапно се разшава, Мери изскочи от него като делфин над вълните и увисна на врата ми.

— Клеър! О, Клеър! Слава Богу! Мислех, че вече няма да те видя! Чичо каза, че си в затвора! Той к-к-каза…

— Стига! — Успях да се откопча от хватката и да я отблъсна достатъчно, за да я огледам. Беше потна, със зачервено лице и рошава от криенето под завивките, но иначе изглеждаше добре. Кафявите ѝ очи блестяха широко отворени без следа от опиата и макар че беше развълнувана и изплашена, нощният сън и издръжливостта на младостта се бяха погрижили за физическите травми. Другите ме тревожеха повече.

— Не, не съм в затвора — отвърнах, за да потуша вълната от въпроси. — Явно не съм, въпреки усилията на чичо ти.

— Н-но аз му казах — започна тя, после млъкна и сведе очи — поне с-с-се опитах да му кажа, но той-той…

— Не се тревожи за това. Той е толкова разстроен, че не би чул и думичка, каквото и да му кажеш. Така или иначе няма значение. Важна си ти. Как се чувстваш? — Прибрах гъстата черна коса от челото ѝ и я огледах внимателно.

— Добре — отвърна и преглътна. — Аз… малко кървях, но спря. — Червенината отново се издигна по светлите бузи, но тя не сведе очи. — Аз… боли ме. М-м-минава ли?

— Да, минава — отвърнах внимателно. — Донесох ти няколко билки. Запарват се в гореща вода и когато настойката и изстине, можеш да я приложиш с кърпа или да седнеш в нея, ако имате вана. Ще помогне. — Извадих вързопчетата с билки от кошницата си и ги оставих на нощната ѝ масичка.

Тя кимна и прехапа устна. Явно искаше да каже още нещо, но се бореше със срамежливостта си.

— Какво има? — попитах я възможно най-спокойно.

— Ще имам ли бебе? — избълва Мери, гледаше изплашено.

— Ти каза…

— Не — отвърнах категорично. — Няма да имаш. Той не успя да… свърши. — Заключих пръсти в диплите на роклята си, усилено се надявах да съм права. Шансовете наистина бяха твърде малки, но и такива неща се случваха. Все пак нямаше смисъл да я тревожа още повече заради някаква си слаба вероятност. От тази мисъл леко ми призля. Възможно ли беше този инцидент да е отговорът на загадката около съществуването на Франк? Прогоних я, след месец щеше да стане ясно.