Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Е, не умря. Но ако чичо ти те спипа тук, вероятно ще те убие. Или той знае?

Тя поклати глава.

— Не, не съм казала на ни-ни-никого. Взех карета от улицата.

— Защо, за бога?

Озърна се като изплашен заек, но не откри изход, затова събра сили и вирна глава.

— Трябва да намеря Алекс. Трябва да го-го-говоря с него. Да разбера дали… дали… — Кършеше ръце и аз разбрах какво усилие ѝ коства да изговаря думите.

— Няма значение — отвърнах примирено. — Разбирам. Но чичо ти няма да разбере, херцогът — също. Негова Светлост не знае че си тук, нали?

Тя поклати глава.

— Ясно. Е, първо трябва да…

— Мадам? Да ви помогна ли?

Мери подскочи като заек, а моето сърце се качи чак в гърлото. Проклети лакеи; все изникват където и когато не трябва.

Нямаше какво друго да сторя, освен да излъжа. Обърнах се към прислужника, който стоеше скован като прът на прага. Изглеждаше изпълнен с достойнство и подозрения.

— Да — отвърнах високомерно. — Бихте ли казали на господин Алегзандър Рандал, че има посетители?

— Опасявам се, че не бих могъл, мадам.

— И защо?

— Защото, мадам, господин Алегзандър Рандал вече не е на служба при Негова Светлост. Беше освободен. — Лакеят се озърна към Мери, после сведе леко нос и благоволи да добави: — Чух, че мосю Рандал се е качил на кораб за Англия.

— Не! Не може да е заминал, не може!

Мери се втурна към вратата и едва не се натресе в Джейми. Спря като закована пред него, а той я огледа с изумление.

— Какво… О, ето къде си била, сасенак. Дойдох да те намеря, защото Негова Светлост каза, че Алекс Рандал…

— Знам — прекъснах го. — Заминал е.

— Не! — изстена Мери. — НЕ! — Тя се втурна през врата и преди някой да я спре, токчетата ѝ вече тракаха по полирания паркет.

— Проклета глупачка! — Изритах обувките, събрах полите си и се изстрелях след нея. По чорапи бях много по-бърза. Може би щях да я настигна, преди да е налетяла на още някого и да се разрази поредният ужасен скандал.

Последвах изчезващите ѝ зад ъгъла поли. Тук имаше килими и ако не побързах, щях да я изтърва на някое разклонение, защото нямаше да чувам стъпките ѝ. Наведох глава, взех на скорост завоя и се забих в някого.

Той изохка стреснато, щом блъснах глава в гърдите му, хвана ме за раменете да се задържи и двамата се олюляхме.

— Извинете — изпъшках аз. — Но ти не си ли… Господи проклети Исусе!

Първоначалното ми впечатление — че съм се ударила в Алегзандър Рандал — издържа една част от секундата, която ми беше необходима да видя очите над изящните устни. Устните много приличаха на устните на Алекс, но около тези имаше дълбоки бръчки. Но студените очи можеха да принадлежат само на един човек.

Шокът беше толкова голям, че за миг всичко ми се стори парадоксално нормално; първият ми порив беше да се извиня, да изтупам дрехата му и да продължа преследването, като го зарежа в коридора. Но надбъбречните ми жлези побързаха да поправят това впечатление и заредиха кръвта ми с такава доза адреналин, че сърцето ми се сви като юмрук.

Той вече бе възстановил дишането си и загубеното за миг самообладание.

— Не мога да не се съглася със смисъла, мадам, макар и да не одобрявам изразните средства. — Все още ме стискаше за раменете, отдръпна ме леко от себе си и огледа с присвити очи лицето ми. Видях как изненадата се разлива по чертите му. — По дяволите, това си ти!

— Мислех, че си мъртъв! — Започнах да се дърпам, за да се освободя от желязната хватка на Джонатан Рандал.

Той пусна едната ми ръка, за да потърка гърдите си. Гледаше ме студено. Лицето му изглеждаше загоряло от слънцето и съвсем здраво; по нищо не личеше, че преди пет месеца е бил стъпкан от трийсетина огромни животни. Поне нямаше отпечатък от копито на челото.

— Още веднъж, мадам, трябва да кажа, че споделям чувствата ви. Аз също бях изпаднал в подобна заблуда относно вашето здравословно състояние. Вероятно все пак сте вещица — какво направихте, превърнахте се във вълк? — Неприязънта на физиономията му се смеси с малко суеверно страхопочитание. Все пак, когато изхвърлиш някого сред глутница вълци в зимна нощ, очакваш те незабавно да го изядат със съвместни усилия. Потта по дланите ми и бумтенето на сърцето ми бяха доказателство за неприятния ефект от внезапна среща с човек, когото си смятал за мъртъв. Предполагам, че и той не се чувстваше по-добре.

— Наистина ли искаш да знаеш? — Поривът да го подразня, да разруша това ледено спокойствие, изплува пръв над кипящата каша от чувства, които бяха избухнали в мен при вида му. Пръстите му стиснаха ръката ми, а устните изтъняха. Виждах как мисли трескаво, преценява възможностите.