Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Значи Чарлс наистина се опитва да спечели пари за армия — казах аз с неохотно възхищение. Каретата спря и лакеят скочи да отвори вратата.

— Поне се опитва — поправи ме Джейми и ми подаде ръка да сляза. — Защото, доколкото знам, иска да избяга с Луиз дьо ла Тур и копелето си.

Поклатих глава.

— Не мисля. Не и след това, което ми каза мастър Раймон вчера. Пък и Луиз твърди, че не го е виждала, откакто тя и Жул… е…

Джейми изсумтя.

— Тя явно има някакво достойнство.

— Не знам дали е заради това — казах аз и поех ръката му, докато се изкачвахме по стълбите. — Каза, че Чарлс ѝ бил много ядосан, задето спи със съпруга си, и направо полудял. Оттогава не го е виждала. Пише ѝ от време на време страстни писма, кълне се, че ще дойде и ще отведе нея и детето още щом си върне полагащото му се място в света, но тя не иска той да ходи при нея. Страхува се, че Жул ще разбере истината.

Джейми изсумтя по шотландски.

— Господи, има ли мъж, който не е заплашен от изневяра?

Докоснах леко ръката му.

— Опасността за някои е по-голяма.

— Мислиш ли? — усмихна ми се той.

Вратата се отвори и разкри нисък, късокрак иконом с плешива глава, безупречна униформа и огромно достойнство.

— Милорд — поклони се на Джейми, — милейди. Очакват ви. Моля, заповядайте.

Херцогът беше самото очарование, когато ни прие в големия салон.

— Моля ви, моля ви — отвърна на извиненията на Джейми за случилото се на вечерята. — Тези французи са много впечатлителни. Вдигат врява и за най-малкото нещо. Е, искате ли да прегледаме някои интересни предложения? Вероятно дамата би искала… ами., да се забавлява, като разгледа… ъ… — Махна към стената, явно трябваше да се забавлявам с разглеждането на няколко големи картини, красива библиотечна лавица или няколко стъклени шкафа, където херцогът държеше колекцията си от кутии за енфие.

— Благодаря — отвърнах с очарователна усмивка и тръгнах натам, като се престорих на запленена от голяма картина на Буше [17] Франсоа Буше, художник от XVIII век, директор на Кралската академия и придворен живописец на Луи XV. — Бел. прев. , изобразяваща в гръб обилната плът на гола жена, настанена на скала насред нищото. Ако това бе отражение на настоящите вкусове относно женската анатомия, нищо чудно, че Джейми имаше такова високо мнение за задника ми.

— Ха! Какво прави един корсет, нали?

— Моля? — Джейми и херцогът се сепнаха и вдигнаха глава от документите, които бяха истинската причина за посещението ни.

— Не, извинете — махнах грациозно с ръка. — Просто се наслаждавам на изкуството.

— За мен е удоволствие, мадам — каза любезно херцогът и отново се потопи в документите, а Джейми започна да работи по своята трудна мисия — да извлече някаква информация, която херцогът ще е склонен да даде по отношение на собствените си симпатии — или липсата на такива — към каузата на Стюартите.

Аз също имах тайни цели при това посещение. Докато мъжете разговаряха, аз се отправих полека-лека към вратата, като се преструвах, че разглеждам лавиците. При първа възможност щях да се измъкна в коридора, за да открия Алекс Рандал. Бях сторила всичко по силите си да помогна на Мери Хокинс; по-нататък можеше да помогне само той. Според правилата на обществения етикет Алекс не можеше да я посети в дома на чичо ѝ, нито пък тя можеше да се свърже с него. Но аз можех да уредя да се срещнат на Рю Тремулин.

Разговорът зад мен стихна до поверителен шепот. Аз надникнах в коридора и не видях никакви слуги. Все пак може би не бяха далеч; в къща с такива размери вероятно работеха десетки хора. А и някак трябваше да се информирам за местонахождението на Алекс Рандал. Избрах наслуки посока и тръгнах да търся слуга, когото да разпитам.

Видях някакво движение в дъното на коридора и извиках. Не получих отговор, но чух бързо тропане на крака по полирания под.

Това ми се стори твърде странно поведение за прислужник. Спрях в края на коридора и се огледах. Още един коридор се проточваше вдясно, с врати от едната страна и високи прозорци към алеята и градината — от другата. Повечето врати бяха затворени, но най-близката беше леко открехната.

Пристъпих тихо към нея и залепих ухо на дървото. Не чух нищо, хванах дръжката и смело я отворих.

— Какво правиш тук?! — възкликнах изумена.

— Ох, как ме изплаши! Божее, щях да у-у-умра. — Мери Хокинс притискаше с длани гърдите си. Лицето ѝ беше пребледняло, а тъмните очи се кокореха ужасено.