Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Когато спряхме пред дома, аз скочих паникьосана и бясна от каретата.

— Защо не спря? — попитах кочияша. Той сви рамене, явно се чувстваше в безопасност на капрата.

— Господарят ми нареди да ви откарам незабавно, мадам. — Взе камшика и докосна леко гърба на коня с него.

— Чакай! — извиках. — Искам да се върна! — Но той само се сви като костенурка, сякаш не ме е чул, и каретата потегли с тропот.

Кипяща от безсилие, аз се обърнах към вратата, където се появи Фъргъс. Гледаше ме въпросително.

— Къде е Мърто? — извиках аз. Дребният шотландец беше единственият човек, способен, първо, да намери Джейми, и второ — да го спре.

— Не знам, мадам. Може да е ей там. — Момчето кимна към Рю Гамбож, където имаше няколко кръчми: от заведения, в които една дама може да вечеря със съпруга си, до дупките близо до реката, където дори въоръжен мъж би се поколебал да влезе сам.

Сложих ръка на рамото на Фъргъс, повече да се подпра, отколкото повелително.

— Тичай да го намериш, Фъргъс! Колкото сили имаш!

Притеснен от тона ми, той скочи от стъпалата и изчезна, преди да успея да добавя: „И се пази!” Все пак той познаваше по-ниските слоеве на парижкия живот по-добре от мен; освен това само бивш джебчия можеше да се провре незабелязано през тълпите в кръчмите. Поне се надявах да е бивш.

Но можех да се тревожа само за едно и представата как Фъргъс е заловен и обесен отстъпи пред спомена за последните думи Джейми към Рандал.

Разбира се, разбира се , че не се е върнал в къщата на херцога, нали? Не, та той няма шпага. Каквото и да изпитва — а душата ми се сви при мисълта какво ли изпитва, — не би действал прибързано. Бях го виждала в битка, умът му беше ледено спокоен, откъснат от чувствата, които биха замъглили преценката. И заради това, най-вече заради това, той би се придържал към формалностите. Би се придържал към скования етикет, към формула за удовлетворение на честта като към убежище — нещо, за което да се вкопчи срещу приливите, които го заливат, срещу огромната жажда за мъст.

Спрях в коридора, механично свалих наметалото и оправих косата си пред огледалото. Мисли, Бюшамп, заръчах на бледото си отражение. Ако ще се бие в дуел, от какво ще има нужда?

Шпага? Не, едва ли. Неговата беше горе, висеше в гардероба. Лесно можеше да намери друга, но не можех да си представя, че ще влезе в най-важния дуел в живота си, въоръжен с чужда шпага. Чичо му, Дугал Макензи, му я беше подарил, когато Джейми е бил на седемнайсет, и го беше научил да я използва, беше го научил на всички трикове и предимства на фехтовката с лява ръка именно с тази шпага. Дугал го беше карал да се упражнява, левичар с левичар, безкрайни часове, докато Джейми не усетел как испанското острие оживява и се превръща в продължение на ръката му. Той ми каза, че се чувствал гол без нея. А това не беше битка, в която щеше да влезе гол.

Не, ако му трябваше шпага, щеше да се прибере, за да вземе своята. Прекарах нетърпеливо ръка през косата си, опитвайки се да мисля. По дяволите, какви бяха правилата на дуелите? Какво става, преди да опре до шпаги? Предизвикателство, разбира се. Дали думите на Джейми в коридора можеха да се смятат за такова? Имах смътна представа, че хората се зашлевяват с ръкавици през лицето, но не знаех дали наистина е така, или това е плод на въображението на някой филмов режисьор.

Тогава ме осени. Първо е предизвикателството, после се определя мястото — някъде далеч от вниманието на Кралската стража. А за да се отправи предизвикателство и да се определи място, е нужен секундант. Ето къде беше отишъл значи, да намери своя секундант. Мърто.

Дори да го откриеше преди Фъргъс, пак оставаха още формалности за уреждане. Започнах да дишам малко по-леко, макар че сърцето ми бумтеше и роклята много ме стягаше. Не се мяркаше никой от прислугата; разхлабих я и поех дълбоко дъх.

— Не знаех, че имаш навика да се събличаш в коридорите, иначе щях да остана в салона — каза ироничен шотландски глас зад мен.

Обърнах се и сърцето ми скочи така, че направо ме задави. На прага на салона, с разперени на рамката ръце, стоеше огромен почти колкото Джейми мъж, който притежаваше неговото изящество в движенията и излъчваше същото хладно самообладание. Косата обаче беше тъмна, а дълбоко поставените очи — зелени. Дугал Макензи, появил се внезапно в дома ми, сякаш го бях призовала с мислите си. Като говорим за вълка…

— Какво правиш тук, за бога? — Изненадата ми вече утихваше, макар че сърцето ми още бумтеше. Не бях яла от закуска и внезапно почувствах силно гадене. Той пристъпи напред, хвана ме за ръката и ме дръпна към едно кресло.