Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Аз също отпих доста и преглътнах бързо, за да не се задавя. Алкохолът изгори гърлото ми, топлината му се сля с тази, която избиваше по бузите ми. Той беше прав; Джейми не би го обвинил, че не иска да нахлуе в затвора — той не очакваше и аз да го направя, а аз успях единствено по чудо. И макар че му бях споменала за намерението на Дугал да се ожени за мен, не наблегнах на плътските аспекти на това предложение. Все пак не очаквах да видя Дугал Макензи отново.

От опит знаех, че той не пропуска възможности. Когато Джейми го заплашваше бесило, Дугал дори не изчака изпълнението на присъдата, за да се опита да се сдобие с мен и бъдещото наследство. Ако — не, поправих се аз, когато — Колъм умреше или вече не бъдеше в състояние да води, Дугал щеше да поеме командването на клана Макензи до седмица. И ако Чарлс Стюарт намереше подкрепата, която търсеше, Дугал щеше да се отзове. Той вече умееше да управлява в сянка.

Наклоних замислено чашата. Колъм имаше търговски интереси във Франция — вино и дървесина предимно. Без съмнение Дугал беше дошъл в Париж под този претекст. Но имаше и други причини и присъствието на принц Чарлс Едуард Стюарт в града определено беше една от тях.

Едно беше сигурно за Дугал Макензи — срещата с него стимулираше мисловните процеси дори само заради необходимостта да проумееш вероятните му намерения. Вдъхновено от присъствието му и хубавото португалско бренди, подсъзнанието ми роди идея.

— Както и да е, доволна съм, че си тук — казах аз и оставих празната чаша на подноса.

— Нима? — Гъстите вежди се вдигнаха в недоумение.

— Да. — Станах и посочих към коридора. — Вземи ми наметалото, докато си оправя роклята. Трябва да дойдеш с мен в комисариата.

Видях как зина от изненада и усетих първия лъч на надежда. Щом бях успяла да стъписам Дугал Макензи, значи щях да спра и дуел, нали?

— Искаш ли ми кажеш какво си намислила? — попита Дугал, докато каретата подскачаше около Сирк дьо Мирей и се разминаваше на косъм с други карети и пълни със зеленчуци каруци.

— Не — отвърнах, — но предполагам, че се налага. Знаеш ли, че Джак Рандал е жив?

— Не знаех, че е умрял — каза Дугал.

Това ме сепна. Но разбира се! Ние решихме, че Рандал е мъртъв само защото сър Маркъс Макранох бе взел стъпканото тяло на ординареца за неговото при спасяването на Джейми от затвора. Естествено, че никой в Северна Шотландия не беше научил за смъртта на Рандал, защото тя не се беше състояла. Опитах да събера разпилените си мисли.

— Не е мъртъв, но е в Париж.

— В Париж? — Това привлече вниманието му. Веждите му пак се извиха и очите се отвориха широко.

— Къде е Джейми? — рязко попита той.

Радвах се, че схвана главното. Не знаеше какво се е случило между Джейми и Рандал в затвора — никой никога нямаше да узнае, — но беше достатъчно осведомен за предишните действия на Рандал, за да е наясно кой ще е първият импулс на Джейми при среща с този човек, и то далеч от родната му Англия.

— Не зная — отвърнах, загледана през прозореца. Подминавахме халите и силно замириса на риба. Извадих парфюмирана кърпичка, за да покрия носа и устата си. Силният остър аромат на гаултерия не успя да пребори смрадта от десетките сергии със змиорки, но все пак помогна малко. Проговорих през кърпата:

— Срещнахме Рандал съвсем неочаквано в дома на херцог Сандрингам днес. Джейми ме изпрати у дома с каретата и оттогава не съм го виждала.

Дугал не обръщаше внимание на миризмата и виковете на търговците. Погледна ме смръщен.

— Той сигурно иска да го убие?

Поклатих глава и му обясних за шпагата.

— Не мога да допусна този дуел. — Свалих кърпичката, за да говоря по-ясно. — Не мога!

Дугал кимна разсеяно.

— Да, ще е много опасно. Не че момчето няма да надвие лесно Рандал — все пак аз съм го учил, — но присъдата за дуел…

— Знам.

— Но защо в полицията? Нали не искаш да заключат момчето предварително? Собствения ти съпруг?

— Не Джейми — Рандал!

На лицето му се разля широка усмивка, примесена със скептицизъм.

— О, тъй ли? И как ще стане?

— С една приятелка… бяхме нападнати на улицата преди няколко нощи — казах аз и преглътнах с мъка при спомена.

— Мъжете бяха маскирани; не ги разпознах. Но един от тях беше със същия ръст и телосложение като Джонатан Рандал. Мисля да кажа, че съм срещнала Рандал днес и съм го разпознала като един от нападателите ни.

Дугал вдигна вежди, после се смръщи. Погледна ме студено, след това на лицето му се изписа нещо друго.