Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

Мъжът зад тезгяха беше Хо, но един много по-млад Хо, а не човекът на средна възраст, с когото си бях имала работа преди двайсет години, когато идвах тук, за да разузнавам военни сведения и да купувам отвари и билки.

По-младият Хо не ме познаваше, разбира се, но любезно отиде да намери билките, които поисках, сред спретнато подредените буркани по лавиците. Много от тях бяха съвсем обикновени — розмарин, вратига, невен, — но няколко билки от списъка ми го накараха да извие рижите си вежди и да свие замислено устни, докато се взираше в бурканите.

В аптеката имаше още един клиент, който чакаше до тезгяха, където се разреждаха тониците и се смилаха съставките за поръчки. Вървеше напред-назад с ръце зад гърба, явно нетърпелив. След миг дойде при нас.

— Още колко? — сопна се на гърба на господин Хо.

— Не мога да кажа, преподобни — рече извинително аптекарят. — Луиза рече, че трябва да се свари.

Единственият отговор беше сумтене и мъжът, висок и с тесни рамене, облечен в черно, продължи да крачи и да поглежда от време на време към вратата на задната стая, където невидимата Луиза явно работеше. Мъжът ми се стори леко познат, но нямах време да се чудя къде съм го виждала.

Господин Хо гледаше с присвити очи списъка, който му бях дала.

— Самакитка. Самакитка. Какво ли може да е това?

— Е, отрова предимно — казах и господин Хо зяпна за миг.

— И лекарство — уверих го. — Но трябва да се използва много внимателно. Външно е полезно за ревматизъм, но много малко количество, прието през устата, може да забави пулса. Полезно е при някои сърдечни заболявания.

— Наистина — примигна господин Хо. Обърна се към лавиците, изглеждаше безпомощен. — Ами да знаете поне как мирише?

Приех това за покана и влязох зад щанда, като започнах да преглеждам бурканите. Те имаха етикети, но някои от тях бяха толкова стари, че мастилото бе избеляло и хартията се белеше по ръбовете.

— Опасявам се, че все още не съм така вещ като баща ми — каза господин Хо до мен. — Той ме научи на много неща, но почина преди година и все още не знам употребата на някои билки, опасявам се.

— Е, това помага при кашлица — казах аз, като взех буркан с бял оман и погледнах към нетърпеливия преподобен, който бе извадил кърпичка и хриптеше като астматик в нея. — Особено за влажна кашлица.

Смръщих се към претъпканите рафтове. Всичко бе безукорно чисто, но явно не беше подредено в някакъв азбучен или ботанически ред. Нима старият господин Хо просто бе помнил кое къде е или пък е имал някаква друга система? Затворих очи и се опитах да си спомня последното си идване тук.

За моя изненада стана лесно. Бях дошла за напръстник, за да направя отвари за Алекс Рандал, по-малкия брат на Черния Джак Рандал — и прадядо на Франк преди шест поколения. Горкото момче вече бе мъртво от двайсет години, макар че живя достатъчно, за да създаде син. Усетих пробождане на любопитство при мисълта за този син и за майка му, която беше моя приятелка, но се насилих да не мисля за тях, а да си представя господин Хо, който стои на пръсти и посяга към рафтовете си с дясната си ръка.

— Там. — Посегнах близо до буркан с надпис „Напръстник“. От едната му страна имаше етикет „Хвощ“, а от другата „Корен момина сълза“. — Поколебах се, като превъртях в ума си възможните употреби на тези растения. Бяха за сърце, всичките. Ако имаше самакитка, трябваше да е някъде наблизо.

Открих я бързо в буркан с надпис „Бабина качулка“.

— Внимавайте с нея — подадох внимателно буркана на господин Хо. — Дори съвсем малко ще накара кожата ви да изтръпне. Вероятно е по-добре да я сложим в стъклено шишенце. — Повечето билки, които купих, бяха завити в квадратни парченца марля или в усукани парчета хартия, но младият Хо кимна и отнесе буркана със самакитка в задната стаичка, като го държеше далече от себе си, сякаш очакваше да гръмне в лицето му.

— Вие като че ли сте по-добре запозната с билките от момчето — каза дълбок дрезгав глас зад мен.

— Е, имам малко повече опит от него, вероятно. — Обърнах се към свещеника, който се беше навел на тезгяха и ме гледаше със светлосини очи изпод гъстите си вежди. Осъзнах със сепване къде го бях видяла; при Мубрей предишния ден. Той не показа с нищо, че ме е разпознал; вероятно защото наметалото криеше роклята на Дафни. Бях установила, че повечето мъже не забелязват много лицето на жена с дълбоко деколте, макар че това не говореше добре за един свещеник. Той се прокашля.

— Ммфффмм. А знаете ли какво се дава за нерви?