Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

— Наистина ли? Каза ли ти много за паяците? — попита с нетърпение Младия Иън.

— Много повече, отколкото бих искал да знам — отвърна Джейми. — Но си има място и време за приказки за паяци, които снасят яйца в гъсеници, за да може малките да изядат горкото създание живо, но не и когато наближава обяд. Каза обаче нещо много интересно — добави, като присвиваше очи към мрежата. Духна я леко и паякът бързо се втурна към укритието си. — Каза, че паяците тъкат два вида нишки и ако имаш увеличителни лещи — и можеш да накараш паяка да стои мирно, предполагам, — ще видиш двете места, от които излиза коприната; нарече ги паяжинни брадавици. Единият вид нишка е лепкав и ако си буболечка и я докоснеш, с теб е свършено. Но другият вид е суха нишка, като коприната с която се бродира, но по-фина.

Паякът отново напредваше предпазливо към центъра на паяжината си.

— Виж къде отива. — Джейми посочи паяжината и спиците ѝ, които поддържаха сложната плетеница. — Тези спици са от сухата коприна, затова паякът може да ходи по тях без проблеми. Останалите са от лепкавата — или повечето — и ако погледаш внимателно паяка известно време, ще видиш, че върви само по сухите нишки, защото ако мине по лепкавите и той ще залепне.

— Така ли? — Иън духна почтително паяжината, като гледаше напрегнато как паякът отново тръгва към укритието си по своя нелепкав път.

— Предполагам, че има някаква поговорка за онези, които плетат паяжини — каза ми Джейми. — Увери се, че знаеш кои от нишките ти не са лепкави.

— Сигурно ще помогне още повече, ако имаш късмета да се появи някой паяк, когато ти е нужен такъв — казах сухо.

Той се засмя и хвана ръката ми.

— Това не е късмет, сасенак. А наблюдателност. Иън, идваш ли?

— О, да. — Младия Иън изостави паяжината с явна неохота и ни последва към портата на черквата.

— О, чичо Джейми, исках да те питам може ли да заема броеницата ти? — попита той, когато излязохме на паветата на Кралската миля. — Свещеникът ми каза, че трябва да кажа петдесет молитви за опрощение и са твърде много, за да ги броя на пръсти.

— Разбира се. — Джейми спря и бръкна в джоба си за броеницата. — Но да ми я върнеш.

Младия Иън се ухили.

— Да, сигурно и на теб ще ти трябва, чичо. Свещеникът ми каза, че е много покварен — довери ми Младия Иън и ми смигна с лишено от мигли око, — и рече да не приличам на него.

— Ммффммм. — Джейми огледа улицата, преценявайки скоростта на една приближаваща се ръчна количка, и тръгна по стръмния склон. Сутринта се беше избръснал и сега бузите му розовееха.

— Колко молитви трябва да кажеш за покаянието си? — попитах аз любопитно.

— Осемдесет и пет — промърмори той. Розовината на прясно избръснатите бузи се засили.

Устата на Младия Иън зейна от възхищение.

— Откога не си се изповядвал, чичо?

— От много време — сопна се Джейми. — Хайде!

Джейми имаше среща след обяда с някой си господин Хардинг, представител на застрахователното дружество „Ръка за ръка“, който бе застраховал печатницата, за да огледат останките и да преценят щетите.

— Няма да ми трябваш, момче — каза успокояващо той на Младия Иън, който явно не гореше от ентусиазъм да посети отново сцената на приключенията си. — Ще отидеш с леля си да видиш онази луда жена.

— Не знам как го правиш — вдигна вежда към мен. — В града си по-малко от два дни, а вече всички болни на мили околовръст се вкопчиха за полите ти.

— Е, не всички — отвърнах сухо. — Само една жена и още не съм я видяла.

— Да, добре. Поне лудостта не е заразна… надявам се. — Целуна ме бързо и се обърна да тръгва, като плесна дружески Младия Иън по рамото. — Грижи се за леля си.

Той спря за миг, загледан след високата му фигура.

— Искаш ли да отидеш с него, Иън? — попитах. — Мога да са се справя и сама…

— О, не, лельо! — Обърна се към мен, изглеждаше ужасѐн. — Не искам да отивам, никак. Просто… се чудех… ами ако те… открият нещо? В пепелта?

— Имаш предвид тяло — казах направо. И той, разбира се, осъзнаваше, че именно заради вероятността да открият там тялото на едноокия моряк Джейми му каза да дойде с мен.

Момчето кимна смутено. Кожата му беше избеляла до розовеникав тен, но още бе достатъчно тъмна, за да личи пребледняването от емоции.

— Не знам — казах аз. — Ако огънят е бил много силен, вероятно не е останало нищо. Но не се тревожи за това. — Докоснах успокояващо ръката му. — Чичо ти знае какво да прави.

— Да, така е. — Лицето му се проясни, изпълнено с доверие към способността на чичо му да се справи с всяка ситуация. Усмихнах се, когато видях това изражение, после осъзнах с лека изненада, че и аз вярвам в това. Дали ще е пиян китаец, корумпиран митничар или господин Хардинг от „Ръка за ръка“, изобщо не се съмнявах, че Джейми ще се справи.