Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

— Какви са по-точно оплакванията?

Смръщи се, сякаш не знаеше дали да ми се довери. Горната му устна се сви като човка на сова, а долната беше пълна и увиснала.

— Ами… малко е сложен случаят. Но общо казано… — погледна ме внимателно. — Какво бихте дали при нещо като… припадък?

— Епилептичен припадък ли? Човекът пада и се гърчи, така ли?

Той поклати глава и разкри зачервена ивица на врата си, където се бе опирала високата бяла якичка.

— Не, друг припадък. С пищене и кокорене.

— Пищене и кокорене?

— Не едновременно — добави бързо. — Първо едното, после другото… или май беше обратното. Първо тя само седи ококорена няколко дни, не говори, а после внезапно започва да крещи така, че ще събуди и мъртвите.

— Това звучи много уморително. — Наистина; ако болната беше жена му, това обясняваше дълбоките бръчки от напрежение около устата и очите и сините кръгове от изтощение под очите.

Почуках с пръст по щанда, мислех.

— Не знам, трябва да видя пациентката.

Езикът на свещеника докосна горната му устна.

— Вероятно… бихте ли искали да дойдете да я видите? Не е далече — добави доста сковано. Явно не беше свикнал да се моли, но настоятелността на молбата му личеше въпреки скованата поза.

— Точно сега не — отвърнах. — Трябва да се срещна със съпруга си. Но вероятно следобед…

— В два часа — рече той веднага. — У Хендерсън, на Карубърс Клоуз. Казвам се Кембъл, преподобният Арчибалд Кембъл.

Преди да отвърна нещо, завесата на задната стая потрепна малко и господин Хо се появи с две шишенца, като ни подаде по едно.

Преподобният огледа подозрително неговото, докато бъркаше в джоба си за монета.

— Е, че и скъпо — рече той неблагодарно и плесна монетата на плота. — Надявам се, че не си объркал шишето и не си ми дал отровата за дамата.

Завесата изшумоля отново и една жена погледна навън след отдалечаващия се свещеник.

— Прав ти път — рече тя. — Цял час се мъча и накрая обижда! Господ трябва да ги избира по-добре, само туй ще кажа!

— Познавате ли го? — попитах, любопитна дали Луиза има някаква полезна информация за болната жена.

— Не мога да кажа, че го познавам добре — рече тя, като се взираше в мен с искрено любопитство. — Той е от свещениците на Свободната църква, дето все дърдорят на ъгъла до Маркет Крос, разправят на хората, че няма да отговарят за греховете си, ами за да се спасят, трябвало само да „прегърнат Исус“ — сякаш Господ Бог е някой си пехливанин! — Тя изсумтя с презрение към подобен еретичен възглед и се прекръсти за всеки случай.

— Изненадана съм, че хора като преподобния Кембъл идват в нашия магазин, като знам какво мислят за папистите. — Очите ѝ ме погледнаха по-проницателно. — Но може и вие да сте от Свободната църква, мадам; не исках да ви обидя, ако е тъй.

— Не, аз съм католичка… ъъъ, папистка — уверих я. — Просто се питах дали знаете нещо за съпругата на преподобния и нейното състояние.

Луиза поклати глава и се обърна към нов клиент.

— Не, не съм я виждала. Но каквото и да ѝ става — добави тя, смръщена, — сигурна съм, че животът с него не ѝ помаха хич!

Времето беше студено, но ясно, в градината на дома на свещеника се усещаше само лек полъх на дим, който напомняше за пожара. С Джейми седяхме на пейка до стената и попивахме бледата зимна слънчева светлина, докато чакахме Младия Иън да приключи с изповедта си.

— Ти ли каза на Иън глупостите, които наприказва на сина си вчера? За това къде съм била през цялото това време.

— О, да — каза той. — Иън е твърде хитър, за да повярва, но пък изглежда достоверно и той е твърде добър приятел, за да настоява, че не е истина.

— Предполагам, че ще свърши работа за обща употреба — съгласих се аз. — Но не биваше ли да я пробуташ и на сър Пърсивъл, вместо да ни мисли за младоженци?

Той поклати решително глава.

— О, не. Първо на първо, той няма представа за истинското ми име, макар че бих заложил годишния си доход, че знае, че не съм Малкълм. Не искам да ме свързва с Калоден по никакъв начин. И второ на второ, история като тази, която разказах на Иън, ще предизвика много повече клюки от новината, че печатарят се е оженил.

— „О, какви сложни паяжини плетем — цитирах аз, — когато още се учим да мамим.“

Той ме погледна със сините си очи и изви леко устни.

— Става по-лесно с практиката, сасенак. Опитай да живееш с мен известно време и ще видиш как ще започнеш да си ги смучеш съвсем лесно от пръстите…

Избухнах в смях.