Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Боже Господи! Какво беше това ?

— Червей лоа лоа — каза Гейли, развеселена от реакцията ми. — Живеят в очните ябълки, точно под повърхността им. Кръстосват напред-назад, от едното око до другото, и когато минават над носа, било доста болезнено. — Тя кимна към роба, който още трепереше леко на сламеника.

— Тъмнината им пречи да се движат толкова много — обясни тя. — Онзи от Андрос, който ми каза за тях, рече, че трябва да ги хванеш, когато точно влизат в окото, защото тогава са под повърхността и можеш да ги вдигнеш с голяма игла за кърпене. Ако изчакаш, влизат по-дълбоко и не можеш да ги измъкнеш. — Тя се обърна към кухнята и извика да донесат светлина.

— Ето, донесох ти игла, за всеки случай. — Тя бръкна в торбичката на кръста си и извади парче плат, в което беше забита триинчова стоманена игла. Подаде ми я услужливо.

— Ти откачи ли? — втренчих се ужасена в нея.

— Не. Нали каза, че си добър лечител?

— Да, но… — Погледнах към роба с колебание, после взех свещта, която една от слугините държеше.

— Дай ми малко бренди и малък остър нож. Потопи ножа — и иглата — в брендито, после задръж върха за миг в пламък. Нека изстине, но не го докосвай. — Докато говорех, леко дръпнах нагоре единия клепач. Окото беше странно неправилно, покрит с петна кафяв ирис върху кървясала жълта склера. Търсех внимателно, като приближих пламъка, за да свия зеницата, после го отдръпнах, но не видях нищо.

Опитах с другото око и едва не изпуснах свещта. Наистина имаше малко прозрачно влакно, което се движеше под конюнктивата. Задавих се леко при тази гледка, но се овладях и посегнах към дезинфекцирания нож, като още държах клепача.

— Дръж го за раменете — казах на Гейли. — Не му позволявай да се движи, иначе може да го ослепя.

Дори мисълта за такава операция беше ужасяваща, но се оказа изненадващо проста за изпълнение. Направих един бърз малък разрез във вътрешния ъгъл на конюнктивата, вдигнах я леко с върха на иглата, докато червеят мине лениво по открития участък, и плъзнах иглата под него. А после го извадих.

Изхвърлих го настрани с тръпка на отвращение. Той се удари в стената с тихо пльок и изчезна в сенките под сиренето.

Нямаше кръв; сред кратък вътрешен дебат реших да оставя на сълзите на мъжа да промият разреза. Трябваше да се изцели сам; нямах фини конци и раната беше достатъчно малка, за да не се нуждае от шев.

Сложих чисто парченце плат върху затвореното око и направих превръзка около главата. После се облегнах назад, много доволна от първия си набег в тропическата медицина.

— Добре — казах и отметнах косата си. — Къде е другият?

Следващият пациент беше в барака извън кухнята, мъртъв. Клекнах до тялото на мъж на средна възраст с прошарена коса и се изпълних едновременно с жалост и с гняв.

Причината за смъртта му беше повече от очевидна: заклещена херния. Топка усукани забрали черва се подаваха встрани от корема му, а разширената кожа над нея вече позеленяваше, макар че самото тяло беше още топло. Широките черти бяха застинали в израз на агония, а крайниците още бяха разкривени и даваха доста точно описание на смъртта му.

— Защо си чакала? — изправих се и се обърнах гневно към Гейли. — За бога, държа ме да пием чай и да говорим, докато се е случвало това ? Умрял е преди по-малко от час, но сигурно се е мъчил дълго — с дни! Защо не ме доведе веднага при него?

— Тази сутрин изглеждаше вече пътник — каза тя невъзмутимо. Сви рамене. — Виждала съм го и преди; не мислех, че можеш да направиш нещо. Нямаше смисъл да се бърза.

Преглътнах по-нататъшните си обвинения. Тя беше права; можех да го оперирам, ако бях дошла по-рано, но шансовете да му помогна бяха почти несъществуващи. Можех да се справя с хернията, дори при тези трудни условия; все пак трябваше само да се набута пак издутината навътре и да се съберат разкъсаните тъкани на коремния мускул с шевове; опасна беше инфекцията. Но след като изскочилото черво се беше усукало така, че бе прекъснало кръвоснабдяването и съдържанието в него беше започнало да гние, мъжът беше обречен.

Но да го оставя да умре в тази задушна барака, сам… е, може би нямаше да сметне присъствието на една бяла жена за много успокояващо. Все пак изпитах ужасно усещане за провал; както винаги в присъствието на смъртта. Избърсах бавно ръце в напоена с бренди кърпа и опитах да се овладея.

Един спасен, един изгубен… а Иън още не беше намерен.

— Тъй като вече съм тук, може да погледна и другите ти роби — предложих аз. — Превантивно.