Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Кръв ли имаше за защита или камъни? Не мислех, че имаш кураж за кръв… но явно съм сбъркала. Защото със сигурност си по-силна, отколкото те мислех, щом си го направила три пъти и си жива.

— Кръв ли? — Поклатих объркана глава. — Не. Нищо. Казах ти… просто минах. Това е. — После си спомних нощта, в която тя мина през камъните, през 1968 година; блясъкът на огъня в Крейг на Дун и гърчещата се черна фигура в центъра му. — Грег Едгарс. — Името на първия ѝ съпруг. — Не си го убила само защото те намери и опита да те спре, нали? Той е бил…

— Кръвта, да. — Тя ме гледаше напрегнато. — Изобщо не мислех, че е възможен, преходът… без кръвта. — Звучеше леко смаяна. — Древните… винаги са използвали кръвта. И огъня. Изграждали са големи клетки от пръти, пълнели са ги с пленници и са ги палели в кръговете. Мислех, че така се отваря проходът.

Ръцете и устните ми бяха студени и взех чашата, за да ги стопля. Къде, за бога, беше Джейми?

— Не си използвала и камъни, така ли?

Поклатих глава.

— Какви камъни?

Тя ме погледна за миг, чудеше се дали да ми каже. Малкият ѝ розов език облиза устната и тя кимна решително. Изсумтя тихо, докато се надигаше от стола, и тръгна към голямата камина в другия край на стаята. Кимна ми да я последвам.

Коленичи с изненадваща грация за нейната фигура и натисна един вграден в полицата зеленикав камък, на около стъпка над огнището. Той помръдна леко, чу се тихо щрак , когато една от плочите се плъзна от хоросановото си гнездо.

— Механизъм с пружина — обясни Гейли, вдигна внимателно плочата и я остави настрани. — Един датчанин на име Лейвен от Сен Кроа ми го направи.

Бръкна в отвора отдолу и извади дървена кутия, дълга около една стъпка. По гладкото дърво имаше по-светли петна, изглеждаше подута и разцепена, сякаш бе стояла дълго в морска вода. Прехапах устна при вида ѝ, за да не се издам. Ако бях имала някакви съмнения, че Иън е тук, те изчезнаха — защото това, освен ако сериозно не се бях объркала, беше съкровището на тюлените. За щастие Гейли не гледаше към мен, а към кутията.

— Научих за камъните от един индианец — не червен индианец, а индус от Калкута — обясни тя. — Той дойде при мен да търси татул и ми каза как да правя лекарства от скъпоценни камъни.

Огледах се през рамо за Джейми, но нямаше и следа от него. Къде беше, по дяволите? Беше ли открил Иън някъде из плантацията?

— Можеш да купиш прах от скъпоценни камъни в една лондонска аптека — казваше тя, смръщена леко, докато вдигаше капака. — Но обикновено са с ниско качество и бхасмас не се получават добре. Трябва да имаш камък поне от второ качество — наричат ги нагина . Това е големичък полиран камък. Най-добре камък от първо качество с фасети и без дефекти, но повечето хора не могат да си позволят да го изгорят на пепел. Пепелта от такъв камък се нарича бхасмас — обясни, като се обърна да ме погледне. — Точно тя е лекарството. Я виж можеш ли да отвориш тази проклетия? Раздула се е от водата и ключалката заяжда при влажно време — а тук постоянно е влажно през този сезон — добави и направи физиономия към облаците над залива далеч долу.

Пъхна кутията в ръцете ми и се надигна тежко и със сумтене.

Видях, че това е китайска кутия от съединени парчета; доста простичка, с малък плъзгащ се панел, който отключваше главния капак. Проблемът беше, че този панел се беше издул и заклещил в жлеба си.

— На лош късмет е да я счупиш — отбеляза Гейли, докато гледаше опитите ми. — Иначе щях да я разбия и да се приключва. Ето, това може да помогне. — Извади малко седефено ножче за писма от роклята си и ми го подаде, после отиде до перваза на прозореца и разклати едно от сребърните си звънчета.

Натиснах внимателно с острието на ножа. Усетих как се опря в дървото и разклатих леко. Малко по малко правоъгълното парченце дърво излезе от мястото си, докато вече го държах с палец и показалец и успях да го издърпам.

— Ето. — Подадох ѝ кутията с известна неохота. Беше тежка и в нея определено подрънкваше нещо метално.

— Благодаря. — Когато я взе, черната прислужница влезе през другата врата. Гейли се обърна към нея да поеме поднос с пресни сладкиши, и видях как плъзна кутията между диплите на роклята си, за да я скрие.

— Много приказват — намръщи се тя към гърба на момичето, което излизаше от стаята. — Това е една от трудностите при робите; не можеш да опазиш никакви тайни. — Сложи кутията на масата, натисна капака и той се отвори назад с рязко изскърцване.