Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— О, те са си добре. — Гейли махна небрежно с ръка. — Все пак, ако искаш, моля. Но по-късно. Този следобед очаквам посетител и трябва да поговоря още малко с теб преди това. Ела в къщата — някой ще се погрижи за това. — Тя кимна към „това“ — разкривеното тяло на мъртвия роб. Хвана ме под ръка и ме изведе от бараката към кухнята, като ме буташе с тежестта си.

В кухнята се откачих от нея и посочих към бременната робиня, която беше коленичила и търкаше плочите на огнището.

— Ти върви; искам да прегледам набързо това момиче. Не ми изглежда добре… нали не искаш да пометне.

Гейли ме погледна странно, после сви рамене.

— Тя вече роди два пъти без проблеми, но ти си лекарят. Щом това те забавлява — давай. Само че не се бави много; свещеникът каза, че ще дойде в четири.

Престорих се, че преглеждам изумената жена, докато Гейли се отдалечи по прохода.

— Виж, търся едно младо бяло момче на име Иън; аз съм леля му. Знаеш ли къде е?

Момичето — едва ли имаше повече от седемнайсет-осемнайсет години — изглеждаше стреснато. Примигна и погледна към една от по-възрастните жени, която бе приключила работата си и идваше да види какво става.

— Не, мадам — каза по-възрастната, като клатеше глава. — Няма бели момчета тук. Никакви.

— Не, мадам — послушно повтори момичето. — Не знаем нищо за момчето ви. — Но не това щеше да ми каже и не искаше да срещне погледа ми.

Към по-възрастната жена се присъединиха други две робини, като подкрепление. Бях обградена от истинска стена от мълчание и не можех да проникна през нея. В същото време усещах някакво течение сред тези жени — нещо като взаимно предупреждение; тревога и потайност. Може би беше просто естествена реакция на внезапната поява на бяла непозната в света им… или пък нещо друго.

Не можех да се бавя повече; Гейли щеше да дойде да ме търси. Порових бързо в джоба си и извадих сребърен флорин, който притиснах в ръката на момичето.

— Ако видиш Иън, кажи му, че чичо му е тук и го търси. — Не изчаках отговор, обърнах се и излязох бързо от кухнята.

Погледнах към захарната рафинерия, докато минавах по прохода. Нямаше хора около пресата, волът пасеше кротко сред високата трева в края на полянката. Нямаше следа от Джейми или от управителя. Дали се беше върнал в къщата?

Минах през френските прозорци в салона и спрях рязко. Гейли седеше в плетения си стол, преметнала палтото на Джейми на ръката си, а снимките на Бриана бяха пръснати в скута ѝ. Чу ме и вдигна поглед, една светла вежда се изви над отровна усмивка.

— Какво хубаво момиче. Как се казва?

— Бриана. — Устните ми се сковаха. Тръгнах бавно към нея, едва потисках порива да грабна снимките от ръцете ѝ и да избягам.

— Много прилича на баща си, нали? Знаех си, че ми изглежда позната, когато я видях онази нощ на Крейг на Дун. Той е баща ѝ, нали? — Тя наклони глава към вратата, откъдето бе излязъл Джейми.

— Да. Дай ми ги. — Но вече нямаше значение; тя ги беше видяла. Все пак не можех да гледам как дебелите ѝ бели пръсти обгръщат лицето на Бриана.

Устата ѝ потрепна, сякаш искаше да откаже, но ги събра прилежно и ми ги подаде без възражения. Аз ги притиснах за миг към гърдите си, без да знам какво да правя с тях, после ги прибрах в джоба на полата си.

— Седни, Клеър. Кафето дойде. — Кимна към малката масичка и креслото до нея. Очите ѝ ме проследиха дотам някак пресметливо.

Тя ми даде знак да налея кафе и за двете ни и взе чашата си, без да каже нищо. Отпивахме мълчаливо няколко секунди. Чашата трепереше в ръцете ми и разлях горещата течност по китката си. Оставих чашата, избърсах ръка в полата си и се зачудих в някакво ъгълче на съзнанието си защо се страхувам.

— Два пъти — каза тя внезапно. Погледна ме с нещо като смайване. — Господи, минала си два пъти ! Или не — три пъти, нали, щом си тук сега. — Тя поклати глава, изумена, без да сваля зеления си поглед от лицето ми.

— Как? — попита ме. — Как издържа толкова пъти и си жива?

— Не знам. — Видях силен скептицизъм да прелита по лицето ѝ и отговорих отбранително: — Наистина! Просто… минах.

— За теб не беше ли такова? — Зелените очи се присвиха в концентрация. — Какъв беше преходът? Не усети ли ужаса? И шума, който ще разцепи черепа ти и ще ти пръсне мозъка?

— Да, такова беше. — Не исках да говоря за това; дори не исках да мисля за прехода през времето. Бях блокирала нарочно този спомен, ревът на смъртта и разкъсването, гласовете на хаоса, които ме призоваваха да се присъединя към тях.