Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Посегна в кутията и извади нещо в шепата си. Усмихна ми се дяволито, после каза:

— Малкият Джаки Хорнър седнал в ъгъла да си хапне коледен пай. Пъхнал палец и извадил слива — отвори ръка с апломб и възкликна: — Какво добро момиче съм!

Очаквах ги, разбира се, но не ми беше трудно да добия впечатлено изражение. На живо скъпоценните камъни винаги са по-ефектни и по-смайващи от описанието им. Шест-седем от тях бляскаха в дланта ѝ, като пламъци и лед, като сиянието на синя вода на слънцето. Имаше и един голям златен камък като око на промъкващ се тигър.

Без да се усетя, се приближих да ги огледам.

— Доста са големи. — Джейми ги беше описал с типичната за шотландците склонност към омаловажаване. Е, бяха по-малки от кутия за хляб все пак.

— Първо ги взех заради парите — казваше Гейли, като потупваше камъните очарована. — Защото се носят по-лесно от голям товар злато или сребро; тогава не знаех за какво друго могат да се използват.

— За какво, като бхасмас ли? — Мисълта да изгоря някое от тези сияещи неща ми се струваше кощунствена.

— О, не, не тези. — Затвори ръка над камъните, пъхна ги в джоба си и бръкна в кутията за още. Към джоба ѝ потече течен огън и тя го потупа с удоволствие. — Не, имам много по-малки камъни за това. Тези са за нещо друго.

Огледа ме замислено, после кимна към вратата в края на стаята.

— Ела с мен в работната ми стая. Имам някои неща, които може да те заинтригуват.

„Заинтригуват“ беше меко казано.

Стаята беше дълга, изпълнена със светлина и имаше дълъг тезгях от едната страна. Връзки сушащи се билки висяха от тавана и лежаха по застлани с кърпи лавици по вътрешната стена. Скринове и шкафове покриваха останалата част от стената, а в края на стаята имаше малка остъклена лавица за книги.

Изпитах нещо като дежа вю; след миг се сетих, че просто ми напомня за работната ѝ стая в Крейнсмюир, в къщата на първия ѝ съпруг — не, втория, поправих се, като си спомних пламтящото тяло на Грег Едгарс.

— Колко пъти си се омъжвала? — попитах с любопитство. Тя беше започнала да трупа състоянието си благодарение на втория си съпруг, бирника на окръга, в който живееха, като подправяше подписа му, за да отклонява пари за себе си, а после го уби. След като този метод се бе оказал успешен, сигурно беше опитала отново; тя бе човек на навика.

Спря за миг, за да преброи.

— А, май че пет. Откакто дойдох тук — каза небрежно.

— Пет? — попитах немощно. Явно не беше просто навик, а пристрастяване.

— Тропиците са много нездравословна среда за англичаните — каза тя и ми се усмихна лукаво. — Трески, язви, гноясали стомаси; и най-малкото нещо може да ги очисти. — Явно се грижеше за устната си хигиена; зъбите ѝ още бяха много хубави.

Посегна напред и погали малка бутилка, която стоеше на най-долния рафт. Нямаше етикет, но аз и преди бях виждала белотата на арсеника. Като цяло бях доволна, че не ядох нищо.

— О, това ще те заинтригува — каза тя, щом видя един буркан на горния рафт. Сумтеше лекичко, докато се изправяше на пръсти, свали го и ми го подаде.

В него имаше много едра пудра, явно смес от няколко вещества — кафяво, жълто и черно, поръсено с парченца от някакъв полупрозрачен минерал.

— Какво е това?

— Зомби отрова — засмя се тя. — Реших, че ще искаш да я видиш.

— О… Нали уж каза, че няма такова нещо.

— Не — поправи ме, все така усмихната. — Казах, че Херкулес не е мъртъв; и той не е. — Взе буркана от мен и го върна на рафта. — Но не може да се отрече, че е доста по-управляем, когато си получава дозата от това веднъж седмично, смесена с кашата.

— Какво е това, за бога?

Тя сви рамене.

— По малко от това, по малко от онова. Но основното е вид риба — дребно квадратно създание на петна; много е смешно. Сваля се кожата, суши се, както и черният дроб. Но се слагат и други неща… Ще ми се да знаех какви.

— Не знаеш ли какви са? Не го ли направи ти?

— Не. Имах един готвач, или поне ми го продадоха за готвач, но проклета да съм, ако смеех да хапна нещо, приготвено от коварния черен дявол. Той беше хунган .

— Какъв?

— Хунган , така черните наричат техните лечители жреци; макар че за да съм по-точна, Исмаил рече, че неговите хора го наричали онисеегун , или нещо такова.

— Исмаил ли? — Облизах сухите си устни. — Той с това име ли дойде?

— О, не. Имаше някакво езическо име от шест срички и мъжът, който ми го продаде, го наричаше Джими — те наричат всички черни Джими. Аз го кръстих Исмаил заради историята, която продавачът ми разказа за него.