Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Взе една прозрачна стъклена кана и изля течността от нея в бутилката със стоножката. Надигна се силна миризма на алкохол. Пометена от вълната, стоножката зарита трескаво за миг, после потъна на дъното и крачетата ѝ потрепнаха спазматично. Гейли запуши бутилката с тапа и се обърна да тръгва.

— Попита ме защо смятам, че можем да преминаваме през камъните — казах на гърба ѝ. — Знаеш ли защо, Гейли?

Погледна през рамо към мен.

— За да променим нещо — каза тя, звучеше изненадана. — Защо иначе? Хайде, ела, чух мъжа ти долу.

Каквото и да беше правил Джейми, явно не е било лесно, защото ризата му бе подгизнала от пот и лепнеше по раменете му. Той се обърна, когато влязохме в стаята, и видях, че гледа към дървената кутия, която Гейли бе оставила на масата. От изражението му разбрах, че предположението ми е било вярно — това беше кутията от острова на тюлените.

— Мисля, че успях да поправя вашата преса за захар, госпожо — каза той и се поклони любезно на Гейли. — Имаше пукнат цилиндър, но с управителя успяхме да го запълним с клинове. Все пак се опасявам, че скоро ще ви трябва нов.

Гейли изви развеселена вежди.

— Е, много съм ви задължена, господин Фрейзър. Да ви предложа ли нещо освежаващо след усиления труд? — Посегна към редичката звънчета, но Джейми поклати глава и взе палтото си от дивана.

— Благодаря, госпожо, но трябва да тръгваме. До Кингстън е доста път и трябва да пристигнем по светло. — Лицето му изведнъж стана безизразно и аз разбрах, че е опипал джоба на палтото и е усетил, че снимките липсват.

Погледна ме бързо, аз му кимнах и докоснах полата си, където ги бях скрила.

— Благодаря за гостоприемството — казах, взех шапката си и тръгнах бързо към вратата. След като Джейми се върна, повече от всичко исках да се махна бързо от Роуз Хол и нейната собственичка. Джейми обаче се позастоя.

— Питам се, госпожо Абърнати… тъй като споменахте, че сте живели известно време в Париж… дали не знаете един мой познат. Случайно да познавате херцог Сандрингам?

Гейли наклони светлорусата си глава въпросително, но той не каза нищо повече, и тя кимна:

— Да, познавам го. Защо?

Джейми ѝ се усмихна очарователно.

— Просто питам, госпожо. Обикновено любопитство.

Небето беше напълно затулено от облаци, когато излязохме от портата, и стана ясно, че няма да се приберем сухи в Кингстън. Но при тези обстоятелства не ми пукаше.

— Взела си снимките на Бриана? — беше първото, което ме попита Джейми, като дръпна юздите за миг.

— Тук са — потупах джоба си. — Ти намери ли следа от Иън?

Озърна се през рамо, сякаш се страхуваше, че може да ни преследват.

— Не можах да измъкна нищо от надзирателя или от робите — страхуват се до смърт от онази жена и да ти кажа, не мога да ги виня. Но знам къде е — добави с огромно задоволство.

— Къде? Можем ли да се върнем и да го изведем? — Надигнах се леко на седлото, за да погледна назад; над дърветата се виждаха само плочите по покрива на Роуз Хол. Не ми се искаше да се връщам пак там по никаква причина… освен заради Иън.

— Не сега. — Джейми хвана оглавника на коня ми и го обърна към пътеката. — Ще ни трябва помощ.

Под претекст, че ще търси материал за ремонта на пресата, Джейми успял да види голяма част от плантацията на около четвърт миля от къщата, включително и колибите на робите, конюшните и неизползваната барака за сушене на тютюн, както и сградата, в която се намирала рафинерията. Където и да идел, получавал само любопитни или враждебни погледи — освен близо до рафинерията.

— Онзи здравеняк, който дойде на верандата, беше седнал на земята до нея. Когато се приближих, надзирателят много се изнерви; не спря да ме вика и да ме предупреждава да не припарвам до него.

— Това ми се струва отлична идея — казах аз и свих леко рамене. — Да не припарваш до него, имам предвид. Мислиш ли, че има нещо общо с Иън?

— Онзи седеше до малка врата в земята, сасенак. — Джейми поведе коня около един паднал на пътеката дънер. — Сигурно води към изба под рафинерията. — Херкулес не помръднал през цялото време. — Ако Иън е в плантацията, трябва да е там.

— Почти сигурна съм, че е там. — Разказах му набързо подробности от посещението ми, включително краткия ми разговор с робините в кухнята. — Но какво ще правим? Не можем да го оставим там! Не знаем какво иска Гейли от него, но едва ли е нещо невинно, щом не признава, че е там, нали?

— Никак не е невинно — съгласи се той мрачно. — Надзирателят не искаше да говори с мен за Иън, но ми каза други неща, от които щеше да ти се накъдри косата, ако вече не беше къдрава като овча вълна. — Погледна ме с лека усмивка въпреки тревогата си. — Ако се съди по състоянието на косата ти, сасенак, мисля, че много скоро ще завали.