Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Госпожа Абърнати? — Замълчах и добавих деликатно: — Ъъъ… какво мислите за нея?

— О… тя е много приятна дама; много… любезна.

Беше тъмно и не можех да видя лицето му, но в гласа му чух странна нотка — нещо средно между объркване и удоволствие, която ми подсказа, че всъщност намира вдовицата Абърнати за доста привлекателна. От което пък заключих, че Гейли е искала нещо от него; никога не я бях виждала да се държи добре с мъж по друга причина.

— Къде се запознахте? В къщата ѝ ли? — Според гостите на бала на губернатора госпожа Абърнати рядко, дори никога, не напускаше плантацията си.

— Да, в Роуз Хол. Спрях да поискам разрешение да събера рядък вид бръмбар… от рода Cicirlionidae — който открих близо до извор на плантацията. Тя ме покани и… посрещна ме много добре. — Този път в гласа му определено имаше нотка на задоволство. Джейми, който държеше лоста на кормилото до мен, я чу и изсумтя.

— Какво искаше от вас? — попита го, явно стигнал до моето заключение относно мотивите и поведението на Гейли.

— О, тя беше много заинтригувана от представителите на флората и фауната, които бях събрал на острова; попита ме къде растат няколко билки и какви са свойствата им. Пита и за другите места, на които съм бил. Беше много заинтригувана от разказите ми за Испаньола. — Въздъхна със съжаление. — Не е за вярване, че такава хубава жена трябва да се справя с такива укори, за които споменахте, Джеймс.

— Хубава, значи, а? — попита го развеселен Джейми. — Май малко сте хлътнал, а, Лоренц?

Лоренц отговори с усмивка.

— Веднъж наблюдавах една месоядна муха, приятелю. Мъжката избира женска, която да ухажва, и прави всичко възможно, носи ѝ месо и друга храна, опаковани в малки копринени пашкули. Докато женската разопакова подаръка си, той скача отгоре ѝ, изпълнява копулативните си задължения и бяга. Защото ако тя се наяде, преди той да е приключил, или ако е посмял да не ѝ донесе вкусен подарък — тя ще изяде него. — В мрака прозвуча тих смях. — Не, беше интересно преживяване, но не мисля, че ще се отбия отново при госпожа Абърнати.

— Не и ако имаме късмет — съгласи се Джейми.

Мъжете ме оставиха на брега на реката, за да вържа лодката, и се стопиха в мрака. Джейми ми поръча да не мърдам, даде ми зареден пищов и строги инструкции да не се прострелям в крака. Тежестта на оръжието беше успокояваща, но с времето мракът и самотата започнаха да стават все по-потискащи.

От мястото си виждах къщата — тъмна грамада, само долните три прозореца светеха; сигурно на салона. И се запитах защо няма никаква следа от робите. Но после видях една сянка да прекосява осветените прозорци и сърцето ми скочи в гърлото.

Това не беше сянката на Гейли, в никакъв случай. Беше висока, слаба и доста ъгловата.

Огледах се диво, исках да извикам, но беше твърде късно. Мъжете вече бяха тръгнали към рафинерията. Поколебах се за миг, ала нямаше какво друго да сторя. Закачих края на полите си за колана и тръгнах в тъмното.

Когато се качих на верандата, бях мокра от пот и сърцето ми биеше така силно, че заглушаваше всички звуци. Промъкнах се до най-близкия прозорец и се опитах да погледна през него.

Вътре беше тихо. В камината гореше малък огън и сиянието на пламъците озаряваше лъскавия под. Писалището на Гейли беше отворено и покрито с купчина изписани на ръка листа и някакви много стари на вид книги. Не можех да видя никого в стаята, но пък и не я виждах цялата.

Кожата ми настръхна, като си представих Херкулес с мъртвите очи да се промъква към мен в тъмното. Тръгнах надолу по верандата, озъртайки се през рамо на всяка крачка.

Тази вечер мястото ми се стори странно изоставено. Не се чуваха тихите гласове на роби като при предишното ми посещение. Но това може би нямаше значение. Повечето роби приключваха работата си и се прибираха в колибите си по залез. Все пак не трябваше ли да има слуги в къщата, за да се грижат за огъня и да носят храна от кухнята?

Предната врата беше отворена. По прага имаше листенца от жълтите рози — сияеха като древни златни монети на слабата светлина от входа.

Спрях и се заслушах. Чух лек шум някъде в салона, сякаш някой прелиства страници на книга, но не бях сигурна. Събрах кураж и прекрачих прага.

Тук усещането за изоставеност беше още по-силно. Имаше ги и знаците: увехнали цветя във ваза върху лъснат скрин, засъхнала утайка от чай в чаша и чинийка на една масичка. Къде бяха всички, по дяволите?

Спрях при вратата на салона и се заслушах. Чух тихото пукане на огъня и пак лекия шум, като от разлистване на страници. Надникнах зад касата и видях само, че някой седи пред писалището. Определено беше мъж — висок, със слаби рамене, тъмнокос, сведен над нещо пред него.