Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Скалата беше цялата разцепена; когато отидох твърде близо до брега, отломки паднаха под краката ми и се затъркаляха надолу. Не виждах как ще стигна до водата, камо ли до острова на тюлените. Но тогава си спомних какво каза Дънкан за кулата на Елън. — Очите му бяха отворени, но вперени не в мен, а в онзи далечен бряг, където падащите камъни потъвали във вълните.

„Кулата“ била там; малък гранитен шип, който стърчал на около пет стъпки от сушата. Под него обаче, скрита от скалите, имало тясна цепнатина, малък отвор, който започвал от върха на високата осемдесет стъпки скала и представлявал някакъв проход, макар и не особено лесен, за един решителен човек.

От основата на кулата на Елън до третия остров имало не повече от четвърт миля разстояние. Джейми се съблякъл, прекръстил се и като предал душата си на грижите на майка си, се гмурнал във вълните.

Напредвал бавно от скалата, като се мятал и давел, когато вълните блъскали главата му. Джейми бе отраснал навътре в сушата и бе плувал само в кротките езера и вирове на планинските потоци.

Заслепен от солта и оглушен от рева на прибоя, той се борил с вълните сякаш с часове, после се издигнал над повърхността за въздух и видял сушата да се издига над него — но не отзад, както си мислел, а вдясно.

— Имаше отлив и аз се носех с него — каза той. — Казах си: „Това беше, свършено е с мен“, защото знаех, че никога няма да мога да се върна обратно. Не бях ял нищо от два дни и нямах вече сили.

Тогава спрял да плува и просто се отпуснал по гръб, като се предал на прегръдката на морето. Замаян от глад и от умора, той затворил очи срещу светлината и потърсил в ума си думите от старата келтска молитва срещу удавяне.

Той замълча и това продължи толкова дълго, че се запитах дали не е станало нещо. Накрая пое дъх и рече срамежливо:

— Сигурно ще ме помислиш за луд, сасенак. Не съм казвал на никого за това… дори на Джени. Но… чух мама да ме вика насред молитвата. — Сви смутено рамене. — Може би защото мислех за нея, когато започнах да плувам — рече той. — И все пак… — Замълча, докато не докоснах лицето му.

— Какво ти каза? — попитах тихо.

— Каза: „Ела при мен, Джейми — ела при мен, момче!“ — Той си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно. — Чувах я съвсем ясно, но не можех да видя нищо; там нямаше никого, нямаше дори тюлени. Помислих си, че сигурно ме зове от Небесата — и бях толкова изморен, че нямах против да умра, но се преобърнах и заплувах по посока на гласа. Мислех си, че след десет замаха ще спра пак да си почина… или да потъна.

Но на осмия замах течението го подхванало.

— Сякаш някой ме издигна нагоре — каза той, звучеше изненадан при спомена. — Усетих го под мен и около мен; водата стана по-топла и ме понесе. Не беше нужно да правя нищо, освен леко да загребвам, за да задържа главата си на повърхността.

Силното течение свързвало сушата с островите и го отвело до третия остров, където вече лесно стигнал до скалите.

Островчето било малка буца гранит, осеяна с пукнатини и процепи като всички древни скали на Шотландия, и покрито с водорасли и изпражнения от тюлени, но той изпълзял на брега благодарен като корабокрушенец, който стига до суша с палми и бели пясъчни плажове. Паднал по лице на каменния шелф и останал да лежи там, полузамаян от изтощение.

— После усетих, че нещо се издига над мен, и ужасна миризма на умряла риба — каза той. — Надигнах се на колене и го видях — огромен тюлен, гладък и мокър, а черните му очи се взираха в мен, беше само на три крачки.

Макар че не беше нито рибар, нито моряк, Джейми бил чувал достатъчно истории колко опасни са тюлените самци, особено когато навлизаш в територията им. И като гледал отворената уста с остри и тънки зъби и големите гънки мазнина, опасващи огромното тяло, той не бил склонен да се съмнява в това.

— Сигурно тежеше повече от двайсет стоуна 2 2 Stone — единица мярка за тегло, равна на 6,36 кг. — Б.пр. , сасенак. Ако не смяташе да ме разкъса, можеше да ме запрати обратно в морето само с един удар на перката, или да ме завлече там и да ме удави.

— Явно не го е направил — казах сухо. — Какво се случи?

Той се засмя.

— Мисля, че бях твърде замаян от умората, за да направя нещо разумно. Просто го гледах, а после казах: „Спокойно, аз съм.“

— А какво направи тюленът?

Джейми сви леко рамене.

— Ами огледа ме — тюлените не мигат много, знаеш ли това? Много е изнервящо да те гледа тюлен дълго време — после изсумтя и се плъзна от скалата във водата.