Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Някакво движение привлече погледа ми към върха на хълма, където пътеката водеше към селото Брох Морда, на десет мили оттук. Едно по едно три малки понита превалиха билото и поеха надолу по склона към къщата.

Бяха твърде далече, за да видя ездачите, но забелязах развяващи се поли и разбрах, че са жени. Вероятно бяха момичетата — Маги, Кити и Джанет, — които се връщаха от къщата на Младия Джейми. Моят Джейми щеше да се радва да ги види.

Придърпах ухаещата на Джейми риза около себе си, като се питах дали да се възползвам от усамотението, което ни оставаше тази сутрин, и да се стопля в леглото. Затворих прозореца, спрях да вдигна няколко малки тухлички торф от кошницата до огнището и да ги хвърля в огъня, преди да сваля ризата и да пропълзя под завивките, като скованите пръсти на краката ми потръпваха от прекрасната топлина.

Джейми усети студа от завръщането ми и се обърна инстинктивно към мен. Прегърна ме и се притисна към гърба ми. Сънливо потърка лице в рамото ми.

— Добре ли спа, сасенак? — промърмори.

— Не съм спала по-добре — уверих го и сврях замръзналия си задник в топлата извивка на бедрата му. — А ти?

— Аха — отвърна с блажен стон. — Сънувах като луд.

— Какво?

— Предимно голи жени — отвърна и леко захапа рамото ми. — И храна. — Стомахът му изкъркори тихо. Миризмата на бисквити и пържен бекон, която се носеше във въздуха, не можеше да се сбърка.

— Стига да не сбъркаш двете неща — казах аз и отместих рамото си.

— Мога да различа сладка женичка от осолена шунка, нищо че си приличат. — Той ме стисна за задника и ме накара да изпискам и да го изритам в пищялите.

— Звяр!

— О, звяр, значи, тъй ли? — засмя се той. — Е, тогава… — Заръмжа гърлено и се гмурна под завивката, където продължи да хапе вътрешната страна на бедрата ми, като не обръщаше внимание на пискането ми и на ритниците по гърба и раменете му. Завивката се плъзна на пода и разкри рошавата му коса, пръсната по бедрата ми.

— Май че няма голяма разлика, като се замисля — рече той и вдигна глава, за да поеме дъх. Притисна бедрата ми към дюшека и ми се ухили, червената му коса стърчеше като бодли на таралеж. — Наистина си малко солена, ела да опиташ. Ама какво…

В този миг вратата се отвори внезапно и се блъсна в стената. Стреснати, ние се обърнахме натам. На прага стоеше младо момиче, което никога не бях виждала. Вероятно на петнайсет или шестнайсет години, с дълга руса коса и големи сини очи. Очите станаха още по-големи и се изпълниха с ужас, когато се втренчи в мен. Погледът ѝ плъзна бавно от разрошената ми коса към голите гърди и по извивките на тялото ми, докато не стигна до Джейми, който се беше проснал между бедрата ми, пребледнял от шок.

— Татко! — извика тя в пълен потрес. — Коя е тази жена?

— Татко ли? — повторих смаяна. — Татко?

Джейми се беше вкаменил, когато се отвори вратата. Сега се изправи рязко и сграбчи падналата завивка. Отметна косата от лицето си и се вгледа ядосан в момичето.

— Какво правиш тук, по дяволите? — попита той. С червена брада, гол и много вбесен, той беше страховита гледка, и момичето отстъпи назад несигурно. После вирна брадичка и отвърна на погледа му.

— Дойдох с мама!

Все едно го простреля в сърцето. Той се разтресе силно и пребледня като мъртвец.

Кръвта му започна да се завръща в лицето, когато се чуха силни бързи стъпки по стълбището. Джейми скочи от леглото, хвърли завивката към мен и си грабна панталоните.

Едва ги беше обул, когато още една женска фигура нахлу в стаята, спря рязко и се втренчи ококорена в леглото.

— Истина е! — Тя се извърна към Джейми, стиснала юмруци пред наметалото си. — Истина е! Това е вещицата сасенак! Как можа да ми го причиниш, Джейми Фрейзър?

— Мълчи, Лери! — сопна се той. — Нищо не съм ти причинил!

Седнах до стената, стисках завивката до гърдите си и ги гледах. Едва когато изрече името ѝ, я познах. Преди двайсет години Лери Макензи беше стройна шестнайсетгодишна девойка с розова кожа, коса като лунни лъчи и силна — несподелена — страст към Джейми Фрейзър. Явно само някои неща се бяха променили.

Тя вече наближаваше четирийсет и не беше стройна, а доста напълняла. Кожата ѝ още бе светла, но загрубяла и опъната върху дебелите бузи, сега зачервени от гняв. Кичури от пепелявата ѝ коса стърчаха от бялата забрадка. Бледосивите очи бяха същите обаче — обърнаха се към мен със същата омраза, както преди много време.

— Той е мой! — изсъска тя. И тропна с крак. — Връщай се в ада, откъдето си изпълзяла, и ми го остави! Махай се!