Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Останал сам на малкото островче, Джейми поседял така известно време, за да събере сили, и накрая започнал методично да претърсва цепнатините. Колкото и малък да бил островът, му отнело известно време да открие дълбока пукнатина в скалата, която водела към широка кухина, на около стъпка под скалистата повърхност. Покрита със сух пясък и разположена в центъра на острова, тя била в защитена от наводняване дори и при най-силните бури.

— Е, не ме дръж в напрежение, де — казах аз, като го мушнах с пръст в корема. — Там ли беше френското злато?

— Ами и да, и не, сасенак — отвърна той, като глътна бързо корема си. — Очаквах златни кюлчета, така гласеше мълвата. А трийсет хиляди паунда в златни кюлчета си е доста голямо съкровище. Но там имаше само едно сандъче, не повече от стъпка дълго, и малка кожена кесия. В сандъчето наистина имаше злато обаче… и сребро.

Злато и сребро. Дървеното сандъче съдържало двеста и пет монети, златни и сребърни, някои така запазени, като изсечени току-що, а други толкова изтъркани, че почти не се различавало изображението.

— Древни монети, сасенак.

— Древни? В смисъл на много стари…

— Гръцки, сасенак, и римски. Наистина много стари.

Лежахме и се взирахме един в друг на слабата светлина, и мълчахме.

— Това е невероятно — казах накрая. — Наистина е съкровище, но не…

— Не и изпратено от Луи, за да се храни с него армията — довърши той вместо мен. — Не, който и да беше скрил това съкровище, не е бил Луи, нито негови хора.

— Ами кесията? — попитах. — Какво имаше вътре?

— Камъни, сасенак. Скъпоценни камъни. Диаманти и перли, смарагди и сапфири. Не много, но добре шлифовани и достатъчно големи. — Усмихна се малко тъжно. — Да, достатъчно големи.

Той седнал на една скала под сивото небе, като прехвърлял изумен монетите и камъните между пръстите си. Накрая усетил, че някой го наблюдава, вдигнал глава и видял, че е обграден от любопитни тюлени. Имало отлив и женските се били върнали от лов, и около двайсет чифта черни кръгли очи се взирали предпазливо в него.

Огромният черен мъжкар, насърчен от присъствието на харема си, също бил там. Излаял силно и замятал заплашително глава наляво-надясно, приближавал към Джейми, като плъзгал огромното си туловище с няколко фута при всеки рев и се избутвал с перките по хлъзгавата скала.

— Реших, че ще е най-добре да си тръгвам — каза той. — Все пак бях открил каквото търсех. Затова върнах сандъчето и кесията там, където ги бях намерил — не можех да ги отнеса на сушата, а и да можех… какво? Затова ги върнах пак там и влязох във водата, почти замръзнал от студ.

Близо до островчето течението отново го подело към сушата; то обикаляло в кръг, като повечето течения, и до половин час го върнало там, а той излязъл на брега, облякъл се и заспал в някакви треви.

Замълча, гледаше ме, но знаех, че не ме вижда.

— Събудих се призори — каза тихо. — Виждал съм много изгреви, сасенак, но никога такъв. Усещах как земята се върти под мен и дъхът ми се сливаше с дъха на вятъра. Сякаш нямах нито кости, нито кожа, а в мен съществуваше само светлината на изгряващото слънце.

Очите му омекнаха, когато напусна спомените и се върна при мен.

— Тогава слънцето започна да се издига — каза делово. — И щом се стоплих достатъчно, аз станах и тръгнах към пътя, за да посрещна англичаните.

— Но защо се върна? Бил си свободен! Имал си пари! И…

— И къде щях да похарча такива пари, сасенак? — попита той. — Ще вляза в някоя колиба и ще им предложа златен денарий или малък смарагд? — Усмихна се на възмущението ми и поклати глава. — Не. Трябваше да се върна. Да, можех да живея известно време в тресавището — полуумрял от глад и гол, но може би щях да се справя. Ала те ме търсеха, сасенак, и то усилено, защото мислеха, че знам къде е скрито златото. Нито една къща близо до Ардсмюир нямаше да остане непретърсена, докато бях на свобода.

— А знаех как претърсват англичаните — добави той, в гласа му се прокрадна по-твърда нотка. — Видя ли ламперията във фоайето?

Тя беше дъбова и опасваше долната част на стените, но сега бе разбита, вероятно от тежки ботуши, и осеяна със следи от остриета на саби от вратата чак до стълбите.

— Оставихме я така, за да се помни — рече той. — Да я показваме на децата и да им разказваме, когато ни питат… ето такива са англичаните.

Усетих потиснатата омраза в гласа му като удар в корема. Знаех какво е причинила английската армия на планинците и не можех да споря. Замълчах и той продължи след миг: