Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Той беше в треска, Дънкан, но още беше на себе си. Знаеше, че умира, и ме позна. Това беше единственият му шанс да го каже на човек, на когото вярва… затова каза на мен.

— Бели вещици и тюлени? — повторих. — Трябва да кажа, че звучи като пълна глупост. Но ти си я разбрал?

— Е, не всичко — призна Джейми. Обърна се към мен леко смръщен. — Нямах представа коя е бялата вещица. Отначало си помислих, че говори за теб, сасенак, и сърцето ми едва не спря. — Усмихна се печално и ръката му се стегна върху моята.

— Веднага си помислих, че може би нещо се е объркало… може би не си успяла да се върнеш при Франк и мястото, от което идваш… може би някак си се оказала във Франция и си още там… Какво ли не ми мина през главата.

— Ще ми се да беше истина — прошепнах.

Той ми се усмихна накриво, но поклати глава.

— Докато съм в затвора? А Бриана щеше да е на колко… на десет години? Не, не си губи времето в съжаления, сасенак. Сега си тук и вече няма да ме напуснеш. — Целуна нежно челото ми, после продължи разказа си.

— Нямах представа откъде е дошло златото, но знаех, че ми е казал къде е и защо е там. Беше го изпратил самият принц Теарлах . А що се отнася до силките… — Вдигна леко глава и кимна към прозореца, където розовият храст хвърляше сенки по стъклото.

— Хората казват, че когато мама избягала от Леох, отишла да живее със силките; само защото прислужницата, която видяла баща ми, когато отишъл да вземе мама, казала, че прилича на огромен силки, който е свалил козината си и е излязъл на сушата като човек. И наистина. — Джейми се усмихна и прекара ръка през гъстата си коса. — Имаше гъста коса като моята, но черна като катран. Понякога блестеше на светлината, сякаш е мокра, и той се движеше плавно като тюлен във водата. — Сви рамене, отърсвайки се от спомените. — И така, когато Дънкан Кар изрече името Елън, аз разбрах, че има предвид моята майка — като знак, че знае името и семейството ми, знае кой съм; той не бълнуваше, макар че така изглеждаше. И като разбрах това — сви пак рамене, — англичанинът ми бе казал къде са намерили Дънкан… близо до брега. Там има много малки островчета и скали, но само на едно място живеят тюлените, в края на земите на Макензи, близо до Койгач.

— И отиде там?

— Да, отидох. — Въздъхна дълбоко, свободната му ръка се плъзна към вдлъбнатината на кръста ми. — Нямаше да го направя — да избягам от затвора, — ако не си мислех, че може да е свързано с теб, сасенак.

Бягството не било чак толкова трудно; затворниците често излизали на малки групи, за да режат торф за огнищата, или да секат камък за ремонта на стените.

За човек, за когото мочурищата са дом, било лесно да избяга. Той оставил работата си и свърнал зад някакви високи треви, развързал бричовете си, сякаш да се облекчи. Пазачът се извърнал възпитано и когато погледнал отново, видял само празно тресавище и нито следа от Джейми Фрейзър.

— Не беше трудно да се измъкна, но мъжете рядко го правеха — обясни той. — Никой не беше от оня край — а и да бяхме, трудно щяхме да намерим убежище.

Хората на херцог Къмбърланд си бяха свършили добре работата. Както казва един съвременник, оценявайки постиженията на херцога: „Той създаде пустиня и я нарече мир.“ Този дипломатически подход беше оставил някои части от Северна Шотландия напълно пусти; мъжете избити или в затвора и колониите, нивите и къщите изгорени, жените и децата принудени да умират от глад или да търсят убежище някъде другаде. Не, един избягал затворник от Ардсмюир наистина е щял да остане сам, без роднини или клан, към които да се обърне.

Джейми знаел, че има малко време, преди английският командир да осъзнае накъде е тръгнал и да организира преследването му. От друга страна, нямало истински пътища в този затънтен край на кралството и човек, който познавал земята, имал огромно предимство пеша пред преследвачите си на коне.

Той избягал ранния следобед. Ориентирал се по звездите и вървял през нощта, като стигнал на крайбрежието призори на следващия ден.

— Знаех къде живеят тюлените; това го знаят повечето Макензи и веднъж съм ходил там с Дугал.

Имало прилив и тюлените били предимно във водата, търсели раци и риба сред плаващите водорасли, но тъмните следи от изпражненията им и ленивите форми на няколко изоставащи показвали трите техни острова, които били в малко заливче, заслонено от скалите на сушата.

От думите на Дънкан Джейми заключил, че съкровището е на третия остров, най-отдалечения от брега. То било почти на миля навътре във водата и дори силен мъж трудно щял да стигне дотам с плуване, а силата на Джейми била изцедена от тежката работа в затвора и дългия преход без храна. Той застанал на върха на скалата и се зачудил дали не гони вятъра и дали съкровището — ако има такова — си струва да рискува живота си.