Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Казах, че знам по-приятни начини, нали?

Свещта догоря, огънят в огнището отслабна и слабата ноемврийска звездна светлина сияеше през замъглените прозорци. Колкото и да беше сумрачно, очите ми бяха така привикнали с тъмнината, че можех да видя всичко в стаята; дебелата бяла порцеланова кана и легена, синята му ивица бе черна на звездната светлина, малкото бродирано каренце на стената и смачканите дрехи на Джейми на стола пред леглото.

Него също виждах добре; отметнал завивките, със сияещи гърди от усилието. Възхищавах се на плоския му корем, където имаше малки снопчета тъмночервеникави косми върху бялата кожа. Не можех да се сдържа да не го докосна, да проследя линиите на ребрата, които оформяха торса.

— Толкова е хубаво — казах замечтано. — Много е хубаво да докосваш мъжко тяло.

— Още ли ти харесва? — попита той почти срамежлив и доволен. Неговата ръка посегна покрай рамото ми и погали косата ми.

— Аха. — Не беше ми липсвало съзнателно, но сега си припомнях радостта от него; сънливата интимност, в която мъжкото тяло е така достъпно като твоето собствено, странните му форми като внезапно продължение на собствените ти крайници.

Прокарах ръка по плоския му корем, по гладката издатина на таза и мускулестото бедро. Светлината на огъня улови червено-златистите косъмчета по ръцете и краката и засия в кестенявата туфа между бедрата му.

— Господи, ти си прекрасно космато създание — казах аз. — Дори тук. — Плъзнах ръка по гладката гънка на бедрото му и той послушно отвори крака, като ме остави да докосна гъстите къдрави косми в гънките.

— Е, още никой не ме е преследвал заради козината — отвърна той. Ръката му покри моя задник и големият му палец притисна извивката му. Той сложи ръка под главата си и се загледа лениво в тялото си.

— А твоята козина пък съвсем не си струва, сасенак.

— Надявам се. — Раздвижих се леко, за да помогна на палеца му да продължи изследванията си, като се наслаждавах на топлината на ръката му.

— Виждала ли си някога гладък клон, дето е стоял дълго във водата? — попита той. Един пръст плъзна леко по гръбнака ми и кожата ми изтръпна след него. — По него има малки балончета, стотици, хиляди и милиони, затова изглежда като покрит със сребрист скреж. — Пръстите му докоснаха ребрата ми, ръцете и гърба, и тънките косъмчета се изправяха след допира му.

— И ти изглеждаш така, сасенак — каза той, почти шептейки. — Гладка и гола, потопена в сребро.

После лежахме тихо известно време и се вслушвахме в дъжда навън. Студен есенен въздух нахлуваше в стаята и се смесваше с димната топлина от огъня. Той се обърна с гръб към мен и дръпна завивките да ни покрие.

Аз се свих до него, коленете ми паснаха идеално зад неговите. Огънят сияеше смътно зад мен, озаряваше рамото му и гърба. Виждах леките следи на белезите като паяжина по раменете му, тънки сребристи жилки по плътта му. Навремето познавах тези белези толкова добре, че можех да ги проследя с пръст и със завързани очи. Сега имаше тънък полумесец и диагонален белег, които не бях виждала, останки от насилие в минало, което не бях споделила с него.

Проследих полумесеца с пръст.

— Никой не те преследва заради козината — казах тихо, — но все пак те преследват, нали?

Рамото му помръдна леко.

— От време на време.

— А сега?

Той пое бавно дъх, преди да отговори:

— Мисля, че да.

Пръстите ми плъзнаха по диагоналния белег. Беше много дълбок; стар и добре заздравял, усещах го остър и ясен под пръстите си.

— Знаеш ли кой?

— Не. — Помълча малко, после ръката му се затвори над моята на корема му. — Но може би знам защо.

Къщата беше много тиха. След като повечето деца и внуци ги нямаше, оставаха само слугите в техните помещения зад кухнята, Иън и Джени в стаята си в другия край на коридора, и Младия Иън някъде горе — всички спящи. Все едно бяхме сами на края на света; и Единбург и заливът на контрабандистите изглеждаха много далече.

— Помниш ли, след падането на Стърлинг, не много преди Калоден, когато внезапно се появи мълва, че от Франция е изпратено злато?

— От Луи? Да… но той не е изпращал. — Думите на Джейми събудиха кратките трескави дни на безразсъдния бунт на Чарлс Стюарт и стръмното пропадане, когато се носеха всякакви слухове. — Винаги имаше слухове — за злато от Франция, за кораби от Испания, за оръжия от Холандия — но нищо не излезе от тях.

— О, излезе… само че не от Луи… но никой не го знаеше тогава.

Той ми каза за срещата си с умиращия Дънкан Кар и прошепнатите му думи, които бе чул на тавана на хана под зоркия поглед на един английски офицер.