Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Гневът ми беше стихнал достатъчно, за да овладея треперещите си пръсти. Изритах корсета в ъгъла и облякох роклята през главата.

Трябваше да се махна оттук. Това бе единствената полусвързана мисъл в главата ми и се хванах за нея. Трябваше да се махна. Не можех да остана, не и докато Лери и дъщерите ѝ бяха в къщата. Тяхното място беше тук — не моето.

Успях да вържа този път жартиерите и връзките на роклята, да закопчая многото кукички на полата и да си намеря обувките. Едната беше под умивалника, а другата до масивната дъбова тоалетка, където я бях изритала вечерта, докато се събличах и разхвърлях дрехите си навсякъде от нетърпение да легна в мекото легло и да се сгуша в топлата прегръдка на Джейми.

Треперех. Огънят пак беше угаснал и от прозореца влизаше ледено течение. Смразяваше ме до кости въпреки дрехите.

Изгубих малко време в търсене на наметалото, докато не си спомних, че е долу: бях го оставила в салона. Прокарах пръсти през косата си, но бях твърде разстроена, за да търся гребен. Кичурите ми пращяха от електричество заради вълнената рокля, която бях облякла през главата, и аз ядосано отмятах разхвърчалите се по лицето ми косми.

Готово. Поне по-готова нямаше да стана. Спрях за миг да се огледам и тогава чух стъпки по стълбата.

Не бързи и леки като предишните. А по-тежки и бавни, решителни. Знаех, че идва Джейми — и че не изгаря от нетърпение да ме види.

Добре. Не и аз не исках да го виждам. По-добре да си тръгна веднага, без да говорим. Какво имаше да се говори?

Отстъпих несъзнателно, щом вратата се отвори, докато не стигнах до леглото. Изгубих равновесие и седнах. Джейми спря на прага и ме загледа.

Беше се избръснал. Първо това забелязах. Също като Младия Иън предишния ден, се беше избръснал набързо, беше се сресал и почистил, преди да се изправи пред проблемите. Като че ли разбра какво си мисля; призрак на усмивка мина по лицето му и той потърка прясно избръснатата си брадичка.

— Мислиш ли, че ще помогне?

Преглътнах, облизах сухите си устни, но не отговорих. Той въздъхна и си отговори сам:

— Май че няма. — Влезе в стаята и затвори вратата. Постоя така за миг, после тръгна към леглото и протегна ръка към мен. — Клеър…

— Не ме докосвай! — Скочих веднага и заотстъпвах в кръг към вратата. Той отпусна ръка, но застана пред мен, за да ми препречи пътя.

— Няма ли да ми позволиш да обясня?

— Като че ли е малко късно за това — казах аз, надявах се с презрителен и студен тон. За нещастие гласът ми потрепна.

Той затвори вратата зад себе си.

— Никога не си била неразумна — рече тихо.

— Не ми казвай каква съм била! — Сълзите бяха на път да се излеят и аз прехапах устна, за да ги сдържа.

— Добре. — Лицето му беше много бледо, драскотините от Лери се спускаха като три яркочервени линии по бузата му.

— Не живея с нея — каза той. — Тя и момичетата живеят в Балриган, близо до Брох Морда. — Гледаше ме напрегнато, но не каза нищо. Сви леко рамене, намествайки ризата на раменете си, и продължи: — Това беше голяма грешка… бракът ни.

— При две деца? Доста време ти е отнело да го осъзнаеш, нали? — избухнах аз.

Той стисна устни.

— Момичетата не са от мен; Лери беше вдовица с две деца, когато се ожених за нея.

— О… — Не виждах голяма разлика, но все пак усетих леко облекчение, заради Бриана. Поне тя беше единственото дете в сърцето на Джейми…

— Не съм живял с тях от известно време; живея в Единбург и им изпращам пари, но…

— Няма нужда да ми обясняваш — прекъснах го. — Няма значение. Моля те, пусни ме… тръгвам си.

Гъстите червени вежди се събраха рязко.

— Къде отиваш?

— Връщам се. Не знам… пусни ме!

— Няма да ходиш никъде — рече той категорично.

— Не можеш да ме спреш!

Хвана и двете ми ръце.

— О, мога. — Можеше; замятах се диво, но не успях да се отскубна от желязната му хватка.

— Пусни ме веднага!

— Не, няма! — Взираше се в мен с присвити очи и внезапно осъзнах, че макар да изглеждаше спокоен, е разстроен не по-малко от мен. Видях как мускулите на шията му се движат, докато преглъща и опитва да се успокои, за да заговори отново: — Няма да те пусна, докато не ти обясня защо…

— Какво ще ми обясняваш? — попитах яростно. — Пак си се оженил! Какво друго има за обяснение?

Лицето му се зачерви, връхчетата на ушите му бяха вече червени, сигурен знак за нарастващия му гняв.

— А ти си живяла като монахиня двайсет години, така ли? — попита той, като ме разтърси леко. — Така ли?