Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Не — казах отново. — Не е приключило.

Работата продължи целия следобед. Направиха дървени валци от трупи и замириса на току-що отсечено дърво и смола. Гласът на Фъргъс бе предрезгавял, а ризата висеше мокра на стройния му торс. Конете, спънати, бродеха бавно из края на гората и пасяха. Моряците вече не пееха, работеха усилено, като само от време на време поглеждаха към капитан Алесандро, който стоеше на сянка със скръстени ръце.

Пазачът близо до дърветата вървеше бавно напред-назад с готов мускет и поглеждаше с копнеж към хладните зелени сенки. При една обиколка мина достатъчно близо, за да видя тъмните мазни къдрици, които се спускаха по врата му, и следите от пъпки по дебелите бузи. Той проскърцваше и подрънкваше, докато вървеше. На едната му шпора липсваха шиповете. Изглежда му беше горещо и много неприятно.

Дълго чакахме, а мушиците в гората го направиха още по-дълго. Сякаш след цяла вечност видях как Джейми кима на един от стражите и тръгва от плажа към дърветата. Прошепнах на Марсали да не мърда и се хвърлих под клоните, без да обръщам внимание на гъстите храсти. Устремих се лудо към мястото, където бе изчезнал.

Изскочих без дъх иззад един храст точно когато той завързваше панталоните си. Вдигна рязко глава при шума, ококори се и издаде звук, който би призовал овцата Арабела от мъртвите, камо ли чакащия страж.

Отново се скрих, след малко чух хрущене на ботуши и някой извика:

— C’est bien! — извика Джейми. Звучеше малко разтърсен. — Ce n’est qu’un serpent! 21 21 Всичко е наред. Всичко е наред, една змия! (фр.). — Б.пр.

Пазачът говореше на странен френски диалект, но явно го попита доста притеснено дали змията е била опасна.

— Non, cést innocent 22 22 Не, безобидна е (фр.). — Б.пр. — отвърна Джейми. Махна му, защото беше подал глава, колкото да я види, и се взираше неохотно в храстите. Явно не обичаше змии, макар и безобидни, защото веднага изчезна.

Джейми се хвърли бързо в храста.

— Клеър! — И ме стисна силно до гърдите си. После ме сграбчи за раменете и ме разтърси.

— Проклета да си! — прошепна. — Мислех, че си мъртва! Как смееш да правиш такива безумия — да скачаш от кораб посред нощ! Луда ли си?

— Пусни ме! — изсъсках. От разтърсването си прехапах устната. — Пусни ме ти казвам! Как така аз съм смеела да правя безумия? Идиот, ти луд ли си да ме търсиш?

Лицето му беше потъмняло от слънцето; сега стана много червено и потъмня още повече над брадата.

— Да съм луд ли? Ти си ми жена, за бога! Разбира се, че ще те търся; защо не ме изчака? Господи, ако имах време, щях… — Споменаването на времето явно му напомни, че не разполагаме с такова, и с видимо усилие преглътна думите си, което бе добре, защото и аз имах какво да му кажа. Преглътнах на свой ред, с известна трудност.

— Какво правиш тук, за бога? — попитах.

Силната червенина избледня леко, последвана от съвсем лека усмивка сред непознатата за мен растителност по лицето му.

— Аз съм капитанът. Не забеляза ли?

— Да, забелязах! Капитан Алесандро, дръжки! Какво си намислил?

Вместо да ми отговори, той ме разтърси пак леко и погледна към Марсали, която надничаше от храстите.

— Стойте тук и двете и не мърдайте, иначе, кълна се, ще ви напердаша хубаво.

Без да чака отговор, той се обърна и тръгна през дърветата към брега.

С Марсали се спогледахме, но само след секунда Джейми изскочи задъхан пак на малката полянка. Сграбчи ме и ме целуна кратко, но дълбоко.

— Забравих. Обичам те — каза той и пак ме разтърси за по-ясно. — Радвам се, че не си мъртва. Не го прави отново! — Пусна ме и се заби отново в храстите.

Макар останала без дъх и доста потресена, аз определено бях щастлива.

Очите на Марсали бяха станали като чинийки.

— Какво ще правим? — попита тя. — Какво ще прави татко?

— Не знам. — Бузите ми бяха пламнали и още усещах допира на устните му, и нетипичното боцкане, което бе останало от брадата и мустаците. Езикът ми докосна леко местенцето, където бе ухапал устната ми. — Не знам какво ще прави — повторих. — Предполагам, че ще разберем.

Но чакахме дълго. Вече дремех до дънера на огромно дърво и наближаваше залез, когато Марсали сложи ръка на рамото ми и ме събуди.

— Пускат кораба на вода! — прошепна тя развълнувано.

И наистина — под надзора на стражите, останалите войници и екипажът работеха с въжетата и валците, които щяха да плъзнат кораба от брега във водите на заливчето. Дори Фъргъс, Инес и Мърфи се бяха включили в работата въпреки липсващите си крайници.