Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Сега си спомни — морякът с лице на плъх и изненаданото младо лице на Ленард, огромния гняв и удовлетворителното усещане как плътта се смазва върху костите под юмрука му.

И Клеър. Споменът се завърна внезапно, с объркано чувство — загуба и ужас, последвани от облекчение. Какво се беше случило? Той спря да се плиска, защото не чуваше въпросите на децата.

— Дезертьор ли си? — попита отново едно момченце. — От битка ли идваш? — Очите му спряха любопитно на ръцете му. Кокалчетата му бяха ожулени и подути, ръцете го боляха силно; безименният пръст май отново беше пукнат.

— Да — отвърна разсеяно. Всичко се връщаше; тъмният задушен арест, където го оставиха, докато дойде в съзнание, и ужасното пробуждане — с мисълта, че Клеър е мъртва. Беше се свил на голите дъски, твърде съсипан от мъка, за да забележи, че люлеенето на кораба се засилва, или пронизителния вой на такелажа, който стигаше дори до неговата тъмница.

След време обаче движението и шумът станаха толкова силни, че успяха да пробият облака от мъка. Беше чул звуците на нарастваща буря, виковете и тичащите стъпки над него, а после бе твърде зает, за да мисли за каквото и да било.

Беше сам в малкото помещение, нямаше за какво да се хване. Подскачаше от стена към стена като сушено бобче в кастанети, неспособен да каже кое е долу и кое горе, кое е ляво и кое дясно, в пълния мрак, но и не му пукаше, защото вълните на гаденето се гонеха из тялото му. Мислеше единствено за смъртта, и то с трескав копнеж.

Беше почти в безсъзнание, когато вратата на затвора се отвори и силна миризма на кози нападна ноздрите му. Нямаше представа как жената го извлече по стълбата до кърмата, нито защо. Имаше само смътен спомен, че му бърбореше трескаво на развален английски, докато го дърпаше и подкрепяше нагоре, а той се препъваше и плъзгаше по мократа от дъжда палуба.

Спомни си последните ѝ думи обаче, когато го бутна към клатещите се перила.

— Тя не е мъртва — каза жената. — Отиде там — и посочи бурното море, — ти също отива. Намери я! — И тогава се наведе, пъхна рамо под него и го прехвърли през перилата в кипящата вода.

— Ти не си англичанин — казваше момчето. — Но корабът е английски, нали?

Обърна се и видя накъде сочи момчето — „Морска свиня“ беше пуснал котва далеч навътре в плиткия залив. Другите кораби бяха пръснати из пристанището и се виждаха ясно от този хълм близо до брега.

— Да — каза на момчето. — Английски кораб.

— Едно за мен! — възкликна от щастливо. Обърна се и изкрещя на друго момче. — Жак! Прав съм! Английски е! Четири за мен и само две за теб този месец!

— Три! — поправи го възмутено Жак. — Аз имам испански и португалски. „Вещица“ беше португалски, затова ще го броя!

Джейми посегна и го хвана за ръката.

— Pardon , мосю — каза той. — Приятелят ви каза „Вещица“?

— Да, беше тук миналата седмица — каза момчето. — Нали е португалски? Не бяхме сигурни дали да го броим за испански или португалски.

— Някои от моряците бяха в кръчмата на маман — каза едно от малките момиченца. — Говореха като на испански, но не като чичо Хералдо.

— Мисля, че трябва да поговоря с твоята маман — каза Джейми на момиченцето. — Някой от вас да знае накъде тръгна тази „Вещица“?

— Към Бриджтаун — каза бързо най-голямото момиче и за да задържи вниманието му, добави: — Чух писарят на гарнизона да го казва.

— Гарнизона ли?

— Казармите са до кръчмата на моята маман — обади се малкото момиченце, като го дърпаше за ръкава. — Капитаните ходят там с документите, докато моряците се напиват. Ела, ела! Маман ще те нахрани, ако я помоля.

— Мисля, че твоята маман ще ме изхвърли — каза ѝ той, като потъркваше с ръка наболата си брада. — Приличам на вагабонтин. — Наистина. Имаше петна от кръв и повръщано по дрехите си въпреки плуването и знаеше, че лицето му е натъртено и ожулено.

— Маман е виждала и по-лошо — увери го момиченцето. — Ела!

Той се усмихна и ѝ благодари. Последва ги надолу по хълма, залитайки леко заради моряшката походка. Установи, че е странно, но някак успокояващо, че децата не се изплашиха от него въпреки ужасния му вид.

Дали това беше имала предвид жената с козите? Че Клеър е доплувала до острова? Усети как надеждата се събира в сърцето му и го напоява, както водата бе облекчила пресъхналото му гърло. Клеър беше упорита, смела и имаше много повече кураж, отколкото бе полезно за жена, но в никакъв случай не беше глупачка, която ще падне от борда на боен кораб случайно.