Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Сигурна съм, че е така — казах внимателно и потупах ръката ѝ. Погледнах към лицата, които се събираха около нас, търсех пламтящата глава на Джейми, макар вече да знаех, че не е тук.

— Къде е Джейми? — попитах. Лицето ми беше пламнало от тичането по хълма. Усетих как кръвта се оттича от бузите ми и страхът се надига във вените ми.

Фъргъс се взираше в мен със същото изражение.

— Не е ли с вас? — попита той.

— Не. Как ще е с мен? — Слънцето ме ослепяваше, но усещах кожата си студена. Усещах как жегата трепти по мен, но без ефект. Устните ми бяха така замръзнали, че едва успях да изрека: — Къде е той?

Фъргъс поклати бавно глава като овен, зашеметен от удара на касапина.

— Не зная.

Джейми Фрейзър лежеше в сенките под малката лодка на „Морска свиня“ и гърдите му се надигаха от усилието. Да се качиш на борда на боен кораб, без да те забележат, не беше лесна работа; дясната му страна беше насинена от блъскането в корпуса, докато висеше на мрежите и се опитваше да се прехвърли през перилата. Усещаше ръцете си като извадени от ставите и в едната му длан имаше голяма треска. Но беше тук, засега незабелязан.

Подъвка нежно дланта си, като се опитваше да захапе края на треската, и се оглеждаше. Русо и Стоун, моряците от „Артемида“, които бяха служили на боен кораб, с часове му описваха структурата на голям кораб, отделенията и палубите, и вероятното местоположение на каютата на хирурга. Но да чуеш някакво описание и да успееш да се ориентираш по-късно бяха две различни неща. Поне ужасното нещо се клатеше по-малко от „Артемида“, макар че на него все още малко му се гадеше от люлеенето на палубата под него.

Краят на треската се показа. Той го захапа, издърпа я бавно и я изплю. Засмука раната, вкусвайки кръвта си, и се плъзна предпазливо изпод лодката, наострил уши за приближаващи стъпки.

Палубата под тази, надолу по стълбата. Каютите на офицерите трябваше да са там. А с малко късмет и каютата на хирурга. Не че тя щеше да е там; не и тя. Беше дошла да се грижи за болните — и щеше да е с тях.

Той изчака до мръкване, преди Роби Макрей да го докара с лодката. Рене му каза, че „Морска свиня“ вероятно ще вдигне котва с вечерния отлив след два часа. Ако успееше да намери Клеър и да избягат през борда преди това — можеше да доплуват до брега, — „Артемида“ щеше да ги чака в малко заливче от другата страна на Кайкос. Ако не успееше — е, щеше да се оправи някак.

След малкия претъпкан свят на „Артемида“ долните палуби му се струваха огромни и просторни; макар и мрачни. Застана неподвижно с потрепващи ноздри, докато поемаше застоялия въздух в дробовете си. Усещаше воня на кораб, плавал дълго в морето, но над нея се носеше и миризма на фекалии и повръщано.

Обърна се наляво и тръгна бавно, като дългият му нос потрепваше. Щеше да я открие там, където миризмата беше най-силна.

Четири часа по-късно, с нарастващо отчаяние, той прекосяваше кърмата за трети път. Беше обиколил целия кораб — като едва успяваше да се крие, — но Клеър я нямаше никъде.

— Проклета жена! — измърмори под нос. — Къде изчезна, вироглаво създание?

Малко червейче на страха гризеше сърцето му. Тя беше казала, че ваксината ще я защити от болестта, но ако бе сбъркала? Той виждаше, че екипажът на бойния кораб е намалял значително заради заразата — бацилите сигурно бяха нападнали и нея, въпреки ваксината.

Мислеше за тях като за малки слепи създания с големината на личинки, но съоръжени с гадни и остри като бръснач зъбки, като малки акули. Лесно си ги представяше как пъплят към нея, убиват я и изцеждат живота ѝ. Именно това видение го накара да преследва „Морска свиня“ — и убийственият гняв към английския мошеник, който имаше гнусната наглост да открадне жена му под самия му нос с някакво смътно обещание да я върне, след като се възползва от нея.

Да я остави на сасенаците, беззащитна?

— Как не! — промърмори, докато се спускаше в тъмния трюм. Тя нямаше да е тук, разбира се, но той трябваше да помисли какво да прави. Това отсекът за котвата ли беше, или товарният трюм на кърмата, или Бог знае какво? Господи, мразеше кораби!

Пое дълбоко дъх и спря изненадан. Тук имаше животни, кози. Подушваше ги съвсем ясно. Имаше и светлина, макар и смътна, около края на преградата и шепот на гласове. Единият не беше ли женски?

Той се промъкна натам, вслушвайки се. Чуха се стъпки по палубата горе и тътен, който разпозна; хора скачаха от такелажа. Дали някой го беше видял? Е, и какво от това? Не беше престъпление, доколкото знаеше, човек да дойде да търси жена си.