Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Клеър. Изчезнала. Удавена. Мъртва.

Наклони се настрани и повърна. Започна да се дави и кашля, сякаш тялото му се опитваше да изхвърли тази мисъл. Не стана; когато най-сетне спря и се облегна изтощен на преградата, тя още беше в него. Болеше го да диша и сви треперещ юмруци на бедрата си.

Чу се отваряне на врата и ярка светлина го удари в очите като юмрук. Сгърчи лице и затвори очи срещу блясъка на фенера.

— Господин Фрейзър — чу се тихият глас на образован човек. — Аз… много съжалявам. Бих искал да знаете поне това.

Той открехна леко клепач и видя изпитото измъчено лице на младия Ленард — мъжът, който бе отвел Клеър. Изглежда съжаляваше. Съжаляваше! Съжаляваше, задето я уби.

Яростта победи изтощението и го накара да се хвърли към него по наклонената палуба. Чу се вик, когато повали Ленард в коридора, и един хубав тътен, щом главата му се халоса в дъските. Хора се разкрещяха, сенки заподскачаха около него, когато фенерите се разлюляха, но той не обръщаше внимание.

Смаза челюстта на Ленард с един силен удар, после дойде ред на носа. Изтощението нямаше значение. Щеше да използва всичките си сили и да умре доволен, но нека първо го пребие и осакати, да усети как костите му се чупят и кръвта потича гореща и лепкава по юмруците му. Свети Михаиле, нека първо отмъсти за нея!

Хванаха го ръце, дърпаха го, но те нямаха значение. Сега щяха да го убият, помисли си смътно, но нямаше значение. Тялото под него потрепери между краката му и застина.

Когато дойде следващият удар, той се отдаде доброволно на мрака.

Лек допир на пръсти по лицето му го събуди. Посегна сънено да хване ръката ѝ и дланта му докосна…

— Аааа!

Скочи с отвращение и започна да дере лицето си. Големият паяк, изплашен почти колкото него, хукна с пълна скорост към храста така, че дългите му крака почти не се виждаха.

Около него се чу кикотене. Той се обърна, сърцето му бумтеше като барабан. Видя шест деца, клекнали по клоните на голямо зелено дърво. Хилеха се към него с потъмнели от тютюн зъби.

Поклони им се, беше замаян, главата му тежеше и страхът, който го бе събудил, започна да утихва в кръвта му.

— Мадмоазел, мосю — изграчи и полубудните кътчета на ума му се запитаха защо им говори на френски? Дали не ги беше чул да разговарят, докато е спял?

Явно бяха французи, защото му отговориха на този език, силно опъстрен с гърлен креолски акцент, какъвто не беше чувал никога.

— Vous êtes matelot? 18 18 Моряк ли сте? (фр.). — Б.пр. — попита най-голямото момче, като го гледаше с интерес.

Коленете му поддадоха и той седна на земята така внезапно, че децата отново се разсмяха.

— Non — отвърна, опитвайки се да накара езика си да заработи. — Je suis guerrier. 19 19 Аз съм войник (фр.). — Б.пр. — Устата му беше пресъхнала и главата го болеше адски. Неясни спомени плаваха из кашата, която я изпълваше, твърде смътни, за да ги улови.

— Войник! — възкликна едно от по-малките деца. Очите му бяха големи и тъмни като трънки. — Къде са сабята и пищовът ти, а?

— Не ставай глупав — каза му по-голямо момиче. — Как ще плува с пищов? Нали ще се повреди. Не знаеш ли, гуава такава?

— Не ме наричай така! — извика момчето с разкривено от ярост лице. — Грозница!

— Жабешки черва!

— Тъпачка!

Децата започнаха да се бият сред клоните като маймунки, пищяха и се гонеха. Джейми прокара ръка по лицето си и се опита да мисли.

— Мадмоазел! — Улови погледа на по-голямото момиче и ѝ кимна. Тя се поколеба, после тупна от клона като зрял плод на земята пред него сред облаче жълт прах. Беше боса и облечена с муселинена риза, с пъстра кърпа на тъмната къдрава коса.

— Мосю?

— Изглежда, знаете много, мадмоазел — каза той. — Моля ви, кажете ми, как се нарича това място?

— Кап Аитиен — отвърна тя веднага. Огледа го с голямо любопитство. — Говориш странно.

— Жаден съм. Има ли вода наблизо? — Кап Аитиен. Значи беше на Испаньола. Умът му бавно започна да функционира отново; имаше смътен спомен за ужасно усилие, как плува, за да се спаси сред врящия казан на високите вълни, как дъждът удря лицето му така силно, че нямаше значение дали главата му е под водата или отгоре. И какво друго?

— Насам, насам! — Другите деца също скочиха от дървото и едно малко момиченце го дръпна за ръката, за да я последва.

Той коленичи до едно поточе и започна да плиска главата си, като гълташе прекрасната хладна вода, а децата клечаха по скалите и се замеряха с кал.