Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Войниците се приближиха на десетина крачки от групата моряци. Един едър мъж, явно командирът, вдигна ръка, за да ги спре, и слезе от коня си.

Гледах по-скоро Фъргъс, а не войниците. Видях промяната в лицето му, после как пребледня. Озърнах се бързо към войника, който приближаваше по пясъка, и моята кръв също се смрази.

— Silence, mes amis — каза едрият мъж с приятен глас. — Silence, et restez, s’il vous plait. — Тишина, приятели, не мърдайте, ако обичате.

Щях да падна, ако вече не бях на колене. Затворих очи и благодарих на Бог.

До мен Марсали ахна. Отворих очи и запуших устата ѝ с ръка.

Командирът свали шапката си и разтърси мократа си от пот гъста червеникавокафява коса. Ухили се на Фъргъс с белите си зъби сред късата къдрава червена брада.

— Ти ли си командирът тук? — попита Джейми на френски. — Идваш с мен. Останалите — кимна към екипажа, неколцина се кокореха насреща му с изумление — ще стоите тук. Не говорете — добави небрежно.

Марсали дръпна ръката ми и осъзнах колко силно съм я държала.

— Извинявай — прошепнах и я пуснах, без да откъсвам очи от плажа.

— Какво прави той? — изсъска тя в ухото ми. Лицето ѝ беше пребледняло от вълнение и малките лунички от слънцето по носа ѝ изпъкваха. — Откъде се появи?

— Не знам! Тихо, за бога!

Моряците от „Артемида“ се спогледаха, кършейки вежди и смушвайки се в ребрата, но за щастие се подчиниха на заповедите и си мълчаха. Надявах се очевидното им вълнение да бъде отдадено единствено на страха от неизвестната им съдба.

Джейми и Фъргъс тръгнаха по брега, като разговаряха тихо. После се разделиха, Фъргъс тръгна пак към корпуса с изражение на мрачна решителност, а Джейми извика на войниците да слязат от конете и да се съберат около него.

Не можех да разбера какво им казва, но Фъргъс бе достатъчно близо, за да чуе.

— Това са войници от гарнизона на Кап Аитиен — обяви той на екипажа. — Техният командир — капитан Алесандро… — каза с извити вежди, като гримасничеше, за да подчертае името му — казва, че ще ни помогнат да пуснем „Артемида“ на вода. — Това съобщение бе посрещнато със слаби възгласи от неколцина моряци и изумени погледи от останалите.

— Но как господин Фрейзър… — започна Ройс, малко бавен в главата моряк, който бе сбърчил объркано рошавите си вежди. Фъргъс не му остави време за повече въпроси, скочи сред моряците, прегърна Ройс през раменете и го повлече към скелето, като вървеше шумно, за да заглуши всякакви нежелани коментари.

— Да, какъв късмет, нали? — каза високо. Виждах как усуква ухото на Ройс със здравата си ръка. — Голям късмет! Капитан Алесандро казва, че един местен жител , който се връщал от плантацията си, видял кораба ни и докладвал на гарнизона. С такава помощ ще пуснем „Артемида“ на вода много бързо. — Пусна Ройс и плесна силно с ръка по бедрото си. — Е, нека се хващаме веднага на работа! Манцети — върви горе! Маклауд, Макгрегър, грабвайте чуковете! Мейтланд… — Забеляза Мейтланд да стои на пясъка и да зяпа Джейми. Фъргъс се извъртя и го плесна така силно по гърба, че той политна напред.

— Мейтланд, mon enfant 20 20 Детето ми (фр.). — Б.пр. ! Дай тон за песен, че да върви по-леко работата! — Замаян, Мейтланд започна колебливо да каканиже „Тъмнооката девица“. Неколцина моряци тръгнаха да се катерят по скелето, като поглеждаха с подозрение през рамо.

— Пейте! — изрева Фъргъс, гледаше ги кръвнишки. Мърфи, който като че ли намираше всичко това за изключително смешно, избърса потното си червено лице и послушно запя, боботейки басово под тънкия тенор на Мейтланд.

Фъргъс вървеше напред-назад до корпуса, увещаваше, насочваше и командваше — и представляваше такъв спектакъл сам по себе си, че имаше малко издайнически погледи към Джейми. Колебливите удари на чуковете започнаха отново.

Междувременно Джейми даваше команди на войниците. Видях, че един-двама от французите поглеждат към кораба с нескрита алчност, която издаваше, че безкористното желание да помогнат вероятно не е най-важният им мотив, каквото и да бе обявил Фъргъс.

И все пак войниците започнаха да свалят кожените колани и да оставят оръжията си. Трима не се присъединиха към работата, останаха на стража въоръжени, като наблюдаваха зорко всяко движение на моряците. Джейми също остана настрани, надзиравайки всичко.

— Да излезем ли? — прошепна Марсали в ухото ми. — Струва ми се безопасно.

— Не — отвърнах. Не откъсвах очи от Джейми. Той стоеше в сянката на една висока палма, уж отпуснат, но нащрек. Изражението му беше неразгадаемо, но зърнах леко движение отстрани — двата сковани пръста отново барабаняха по бедрото.