Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— О, да, нищо чудно; не знам как не побелях целият след всичко, което се случи този месец. — Замълча и ме огледа над белите панталони.

— Като стана дума за това, сасенак, както ти казах и в гората…

— Да, като стана дума — прекъснах го, — какво, за бога, правиш ?

— А, за войниците ли? — Почеса замислено брадата си. — Ами беше съвсем просто. Казах им, че щом корабът тръгне, ще съберем всички на палубата и по мой сигнал ще нападнем екипажа и ще го затворим в трюма. — Широка усмивка разцъфна сред растителността. — Само че Фъргъс спомена това на хората; затуй, когато войниците се качваха на борда, двама моряци ги хващаха за ръцете, а трети ги връзваше и им вземаше оръжията. После ги бутаха в трюма. Това е. — Той сви рамене скромно и небрежно.

— Ясно — издишах аз. — И как изобщо се озова тук…

В този момент бяхме прекъснати от дискретно почукване по вратата.

— Господин Фрейзър? Ъъъ… капитане? — Ъгловатото лице на Мейтланд надникна предпазливо над една вдигаща пара купа. — Господин Мърфи запали огъня в камбуза и ви нося топлата вода и неговите поздрави.

— И „господин Фрейзър“ става — увери го Джейми, взе подноса с купата и бръснача. — Не може да се измисли по-некадърен капитан от мен. — Замълча и се заслуша в тропота над главите ни.

— Макар че, тъй като аз съм капитан — каза бавно, — сигурно трябва да кажа кога да отплаваме и къде да спрем?

— Да, сър, това го прави капитанът — каза Мейтланд. И добави услужливо: — Капитанът казва и кога хората да получават допълнителни дажби храна и грог.

— Разбирам. — Въпреки брадата усмивката му си личеше добре. — Кажи ми, Мейтланд — според теб колко могат да изпият моряците и пак да управляват кораба?

— О, доста, сър — отвърна сериозно Мейтланд. Челото му се набърчи замислено. — Може би… допълнителна двойна дажба?

Джейми изви вежда.

— От бренди?

— О, не, сър! — Мейтланд изглеждаше шокиран. — Грог. Ако е бренди, само половин допълнителна дажба, иначе ще се търкалят из трюма.

— Тогава двойна дажба грог. — Джейми се поклони официално на Мейтланд, несмутен от факта, че е напълно гол. — Погрижете се, господин Мейтланд. И корабът да не вдига котва, докато не довърша вечерята си.

— Да, сър! — Мейтланд се поклони; явно прихванал неговите маниери. — И ще желаете ли китайчето да се погрижи за вас веднага след като вдигнем котва?

— Малко преди това, господин Мейтланд, много благодаря.

Мейтланд се обърна да си върви, като хвърли последен възхитен поглед към белезите на Джейми, но аз го спрях.

— Още нещо, Мейтланд.

— О, да, мадам?

— Ще слезеш ли в камбуза да помолиш господин Мърфи да изпрати бутилка от най-силния си оцет? И после виж къде мъжете са сложили билките ми и ми ги донеси.

Тясното му чело се набръчка от объркване, но кимна послушно.

— О, да, мадам. Веднага, мадам.

— Какво смяташ да правиш с тоя оцет, сасенак? — Джейми се взираше в мен, когато Мейтланд изчезна по коридора.

— Ще те накисна в него, за да убия въшките — казах аз. — Не смятам да спя сред гнездо от вредители.

— О… — Почеса замислено тила си. — Имаш предвид мен, нали? — Погледна към койката, не особено приветлива дупка в стената.

— Не знам точно къде, но да — казах твърдо. — И не искам още да бръснеш брадата си — добавих, когато се наведе да остави подноса.

— Защо? — Погледна ме любопитно през рамо и аз усетих как бузите ми пламват.

— Ами… ъъъ. Защото е малко… различно.

— О, тъй ли? — Изправи се и пристъпи към мен. В тясната каюта изглеждаше още по-голям — и много по-гол — отколкото на палубата.

Тъмносините очи се бяха скосили още повече заради усмивката.

— Как е различно?

— Ами… просто… — Прокарах разсеяно пръсти по пламналите си бузи. — Някак е различно. Когато ме целуваш. За… кожата ми.

Погледна ме в очите. Не помръдна, но някак изглеждаше много по-близо.

— Ти имаш много фина кожа, сасенак — каза тихо. — Като перли и опали. — Прокара леко пръст по брадичката ми. И после по шията, по ключицата и надолу в бавна линия, която докосна гърдите ми, скрити под расото на свещеника. — Имаш много фина кожа, сасенак — добави с извита вежда. — За това ли си мислиш?

Преглътнах и облизах устни, но не отместих поглед.

— Горе-долу това си мисля, да.

Той отдръпна пръста си и погледна към купата с горещата вода.

— Ами добре. Ще е жалко да похабим водата. Да накарам ли Мърфи да я отнесе да направят супа или да я изпия?

Засмях се, от напрежение и от неудобство.