Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

А „Вещица“ — и Иън — бяха наблизо! Значи щеше да намери и двамата. Фактът, че бе бос, без пари и беглец от Кралския флот, нямаше значение. Имаше ум и ръце, и сега, вече на сушата, всичко изглеждаше възможно.

Нищо не можеше да се направи, освен да ремонтират „Артемида“ възможно най-бързо, и да отплаваме за Ямайка. Опитвах се да потискам страха си за Джейми, но почти не хапнах нищо през следващите два дни, апетитът ми бе възпрепятстван от голямата ледена топка, настанила се в стомаха ми.

За да се разсейвам, заведох Марсали в къщата на хълма, където тя успя да очарова отец Фогдън, като си спомни — и му приготви — шотландско лекарство против кърлежи по овцете.

Щерн помогна в ремонта на кораба, като ми възложи да пазя торбата с мострите му и да търся из близката джунгла интересни видове Archniada , докато събирах билки. Макар и да си мислех, че предпочитам да срещна по-големите екземпляри от Archniada с един хубав тежък ботуш, а не с голите си ръце, аз приех задачата и се взирах в пълните с вода чашки на бромелиадите в търсене на пъстри жаби и паяци, които обитаваха тези миниатюрни светове.

Когато се връщах от експедиция следобеда на третия ден с няколко големи корена от лилиуми, ярко оранжева плесен и необичаен мъх, носех и няколко живи тарантули — внимателно уловени в един чорап и държани на ръка разстояние, — огромни и достатъчно космати, за да накарат Лоренц да получи гърч от удоволствие.

Щом се появих от джунглата, видях, че сме достигнали до нов етап — „Артемида“ вече не лежеше настрани, а бавно възвръщаше изправената си позиция на пясъка с помощта на въжета, клинове и много крещене.

— Значи е почти готов? — попитах Фъргъс, който стоеше до кърмата и издаваше повечето викове, за да инструктира моряците за местоположението на клиновете. Той се обърна ухилен към мен и избърса потта от челото си.

— Да, милейди! Корпусът е покрит с катран. Господин Уорън смята, че можем да отплаваме привечер, когато се разхлади, за се втвърди катранът.

— Това е прекрасно! — Извих глава назад и погледнах към голата мачта над нас. — Имаме ли платна?

— О, да — увери ме той. — Всъщност имаме всичко, освен…

Тревожен вик от Маклауд го прекъсна. Обърнах се към далечния път сред палмите, където на слънцето просветваше метал.

— Войници! — Фъргъс реагира по-бързо от всички и вдигна пясък след себе си. — Бързо, милейди! В гората. Марсали! — извика той, като се оглеждаше диво за момичето. Облиза потта от горната си устна, очите му се стрелкаха от джунглата към наближаващите войници.

— Марсали!

Тя се появи иззад корпуса — бледа и изплашена. Фъргъс я хвана за ръката и я повлече към мен.

— Върви с милейди! Бягай!

Хванах Марсали за ръка и хукнахме към гората, като вдигахме струи пясък. От пътя зад нас се чуха викове, изстрел изпука, последван от още един.

Десет стъпки, пет и вече бяхме сред сенките на дърветата. Свлякох се зад един бодлив храст, като едва успявах да поемам дъх от болката, която ме пробождаше под ребрата. Марсали клекна на земята до мен, по бузите ѝ се стичаха сълзи.

— Какво става? — изпъшка тя. — Кои са те? Какво… ще направят? На Фъргъс. Какво?

— Не знам. — Още дишах тежко, хванах се за една кедрова фиданка и се издърпах на колене. Вгледах се през храстите, застанала на четири крака, и видях, че войниците са стигнали до кораба.

Беше студено и влажно под дърветата, но устата ми беше суха като пълна с памук. Прехапах бузата си, за да се отдели малко слюнка.

— Мисля, че всичко ще бъде наред — потупах Марсали по рамото, за да я успокоя. — Виж, само десетима са — прошепнах, когато видях и последния войник да излиза от палмовата горичка. — Французи са, „Артемида“ плава под френски флаг. Сигурно всичко ще е наред.

А можеше и да не е. Знаех, че изоставен кораб на брега може да бъде законно секвестиран. А този бряг бе пуст. И между тези войници и богатата плячка бе само животът на моряците от екипажа.

Неколцина от нашите държаха пищови; но повечето имаха само ножове. Войниците бяха въоръжени до зъби — с мускети, саби и пищови. Ако се стигнеше до битка, щеше да е кървава и определено в тяхна полза.

Мъжете до кораба мълчаха, събрани плътно зад Фъргъс, който излезе мрачен напред и заговори. Видях как отмята кичур коса с куката и забива твърдо крака в пясъка, готов да посрещне съдбата си. Скърцането и звънът на хамутите като че ли потъваха във влажния горещ въздух и конете се движеха бавно, копитата им бяха безшумни по пясъка.