Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— И майка си — казах аз под нос, но той ме чу и се усмихна леко.

— Ерменехилда никога не би оставила Мамасита. Нито пък кучето си Лудо.

Нямало да успеят да избягат — защото дон Армандо бил много могъщ и стигал далече, — ако не бил фактът, че англичаните много удобно избрали този ден да нападнат Куба и дон Армандо си имал много по-големи проблеми от бягството на младата си съпруга.

Бегълците стигнали с коне до Баямо — доста затруднявани от роклите на Ерменехилда, с които тя не искала да се раздели — и там наели рибарска лодка, която ги отвела в Испаньола.

— Тя умря преди две години — каза внезапно Щерн. Остави чашата си и я напълни пак от изпотената кана. — Той я погреба сам, под бугенвилията.

— И оттогава са тук — обадих се аз. — Свещеникът, Лудо и Мамасита.

— О, да. — Щерн затвори очи, профилът му тъмнееше на фона на залязващото слънце. — Ерменехилда не би оставила Мамасита, а Мамасита никога не би изоставила Ерменехилда.

Той гаврътна остатъка от сангрията си.

— Никой не идва тук. Селяните не стъпват на хълма. Страхуват се от призрака на Ерменехилда. Прокълната грешница, погребана от порочен свещеник на неосветена земя — разбира се, че няма да почива в мир.

Морският бриз охлаждаше тила ми. Зад нас дори кокошките в двора бяха притихнали с падането на здрача. Хасиенда де ла Фуенте бе тиха.

— Вие идвате тук — казах и той се усмихна. Ароматът на портокали се издигаше от празната чаша в ръцете ми, сладък като сватбени цветчета.

— О, да, аз съм учен. Не вярвам в призраци. — Протегна малко нестабилно ръка към мен. — Ще вечеряме ли, госпожо Фрейзър?

След закуска на следващата сутрин Щерн бе готов да потегли за Сен Луи. Преди да тръгне обаче, исках да му задам няколко въпроса за кораба, който свещеникът бе споменал; дали беше „Морска свиня“.

— Какъв беше корабът? — попитах, като си наливах чаша козе мляко със закуската от пържен плантан.

Отец Фогдън, явно малко унил от дейностите си предния ден, галеше кокосовия си орех и си тананикаше.

— А? — попита стреснато той, когато Щерн го сръчка в ребрата. Аз търпеливо повторих въпроса.

— О… — Присви замислено очи, после лицето му се отпусна. — Дървен.

Лоренц сведе широкото си лице над чинията, за да скрие усмивката си. Аз поех дъх и опитах отново:

— Моряците, които убиха Арабела — видяхте ли ги?

Веждите му се извиха.

— Ами разбира се, че ги видях. Иначе откъде ще знам какво са сторили?

Вкопчих се в този признак на логична мисъл.

— Естествено. И видяхте ли как бяха облечени? Искам да кажа… — видях го да отваря уста, за да изрече „с дрехи“, и го изпреварих. — Дали бяха с някакви униформи? — Екипажът на „Морска свиня“ обикновено носеше широки дрехи, когато не изпълняваше официалните си задължения, но дори те приличаха на униформи, мръсно бели и с еднаква кройка.

Отец Фогдън остави чашата си, над горната му устна имаше мустак от мляко. Избърса го с опакото на дланта си, намръщи се и поклати глава.

— Не, не мисля. Спомням си обаче, че водачът им имаше кука — нямаше ръка, искам да кажа. — Размърда дългите си пръсти в илюстрация.

Изпуснах чашата си, която се пръсна на масата. Щерн скочи с възклицание, но свещеникът стоеше кротко и гледаше изненадано как бялата тънка струйка пълзи по масата към скута му.

— Защо го направихте? — попита той укорително.

— Извинете — казах аз. Ръцете ми така трепереха, че не можех дори да събера парченцата от чашата. Страхувах се да задам следващия въпрос.

— Отче — а корабът отплава ли?

— Ами не — рече той, като вдигна смаян очи от мократа си роба. — Как ще отплава? На брега е.

Отец Фогдън водеше, кльощавите му пищяли светеха в бяло, защото бе прихванал расото около бедрата си. Бях принудена да сторя същото, тъй като хълмът над къщата беше гъсто обрасъл с трева и бодливи храсти, които се забиваха в грубата вълна на расото ми.

Хълмът беше осеян с овчи пътеки, но те бяха тесни и неясни, губеха се под дърветата и изчезваха внезапно в тревата. Свещеникът изглеждаше уверен относно целта ни обаче и вървеше бързо през растителността, без да поглежда назад.

Аз вече дишах тежко, когато стигнах до билото на хълма, макар че Лоренц галантно ми помагаше, отваряше клоните пред пътя ми и ме дърпаше по стръмните участъци.

— Мислите ли, че наистина има кораб? — попитах го тихо, докато приближавахме върха на хълма. Като се имаше предвид поведението на домакина ни досега, не бях много сигурна дали не си го е измислил.