Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Отец Фогдън се обърна към дървения идол.

— Имаме ли какво да облече тази злощастна дама, Мамасита? — попита на испански. Като че ли се поколеба, олюлявайки се леко. — Вероятно някоя от роклите в…

Жената оголи зъби към мен.

— Те са твърде малки за такава крава — отговори тя на испански. — Ще ѝ дам старата ви роба, ако речете. — Тя огледа злобно оплетената ми коса и оплесканото с кал лице. — Ела — добави на английски и ми обърна гръб. — Ти измие.

Поведе ме към по-малък двор зад къщата, където ми даде две кофи студена вода, протрита кърпа и малко гърненце мек сапун, който силно миришеше на луга. После добави опърпано сиво расо и въже, озъби ми се отново и каза на испански:

— Измий кръвта от ръцете си, курво, убийца на Христа.

Затворих портата на дворчето след нея с огромно облекчение, свалих лепкавите мръсни дрехи с още по-огромно облекчение и се погрижих колкото можах за тоалета си със студената вода и без гребен.

Облечена прилично, макар и странно, с резервната роба на отец Фогдън, аз се сресах с пръсти, докато разсъждавах за интересния ни домакин. Не бях сигурна дали неговите набези до света на налудничавото са някаква форма на деменция, или просто са ефекти от дългогодишен алкохолизъм и интоксикация с канабис, но той изглеждаше нежна, добра душа. Неговата прислужница — ако беше такава — бе съвсем друг въпрос.

Мамасита ме изнервяше значително. Господин Щерн беше заявил намерението си да слезе до морето, за да се изкъпе, и аз неохотно се върнах в къщата да го изчакам. Там беше останала доста сангрия и подозирах, че отец Фогдън — ако още бе в съзнание — този път няма да е в състояние да ме защитава от зловещия взор на василиска.

Все пак не можех да остана навън цял следобед; бях много изморена и исках поне да седна, макар че предпочитах да намеря легло и да спя цяла седмица. През една врата се влизаше в къщата от малкото дворче, аз я отворих и пристъпих в мрака.

Оказах се в малка спалня. Огледах се смаяна; не ми изглеждаше като част от същата къща с нейната спартанска трапезария и занемарени дворове. Леглото беше покрито с пухени възглавници и кувертюра от мека червена вълна. Четири огромни пъстри пера бяха разперени като ярки крила по варосаните стени, а на масата имаше разклонен бронзов свещник с восъчни свещи.

Мебелите бяха прости, но изящно изработени и излъскани до мек блясък. Памучна раирана завеса висеше в дъното на стаята. Беше леко издърпана назад и видях зад нея окачени на кукички рокли — истинска дъга от коприна.

Сигурно това бяха роклите на Ерменехилда, за които бе споменал отец Фогдън. Тръгнах да ги разгледам, босите ми крака вървяха безшумно по пода. Стаята беше чиста, без една прашинка, и много тиха, не се усещаше никаква миризма, нито нечие присъствие. Вече никой не живееше в нея.

Роклите бяха красиви; всички от коприна и кадифе, моаре и сатен, муселин и плюш. Дори на закачалките изглеждаха бляскави и красиви като животинска козина, в която все още се усеща някаква есенция на живота.

Докоснах едно бюстие от лилаво кадифе, богато избродирано със сребърни теменуги с перлички в средата. Била е дребна тази Ерменехилда и слабичка — няколко рокли имаха къдрички и подплънки, хитро пришити в бюстието, за да създават илюзия за голям бюст. Стаята беше удобна, макар и не луксозна; роклите бяха разкошни — такива сигурно се носеха в двора в Мадрид.

Ерменехилда си беше отишла, но стаята още изглеждаше обитаема. Докоснах един пауновосин ръкав за сбогом и се отдалечих на пръсти, като оставих роклите на сънищата им.

Открих Лоренц Щерн на верандата в задната част, гледаше към стръмен склон с алое и гуава. В далечината малко сгърбено островче се гушеше в море от потрепващо тюркоазено. Той стана любезно и ми се поклони леко. Изглеждаше изненадан.

— Госпожо Фрейзър! Изглеждате много добре, трябва да кажа. Расото на отеца ви отива повече, отколкото на него. — Усмихна ми се, пъстрите очи се присвиха в ласкателно изражение на възхищение.

— Предполагам, че това се дължи на липсата на кал по него — казах аз и седнах на стола, който ми предложи. — Има ли нещо за пиене? — Имаше кана на паянтовата дървена масичка между столовете; по нея се спускаха капки от кондензация. Толкова време бях изкарала жадна, че при вида на всякаква течност бузите ми автоматично хлътваха от копнеж.

— Още сангрия? — каза Щерн. Наля ни по малко и отпи от чашата си, като въздъхна с наслада. — Надявам се, че няма да ме помислите за пияница, госпожо Фрейзър, но след месеци обикаляне на острова и пиене само на вода и лошия ром на робите… — Затвори очи от удоволствие. — Амброзия.