Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Е, възможно е, но не много вероятно — каза Щерн. — Обаче остров Испаньола не е коралов атол, а предимно вулканичен по произход — с допълнение от кристалинни шисти и фосилни седиментарни депозити с огромна древност, както и широко разпространени депозити от варовик. Варовикът е много порест на места.

— Не думайте — налях си още една чаша от сангрията.

— О, да. — Лоренц се наведе да вземе торбата си от пода на верандата. Извади бележник, откъсна страница от него и я смачка в юмрука си.

— Ето — каза и протегна ръка. Хартията бавно се разгъваше сама и по нея личеше плетеница от гънки и издутини. — Ето такъв е островът — помните ли какво каза отец Фогдън за мароните? Избягалите роби, които се укриват по тези хълмове? Не се измъкват така лесно, защото господарите им не ги търсят. Просто на този остров има много места, където нито един човек — бял или черен, държа да кажа — не е стъпвал. А в хълмовете има пещери, за чието съществуване не знае никой, освен може би коренните жители на това място — а тях вече отдавна ги няма, госпожо Фрейзър.

— Виждал съм такава пещера — добави той замислено. — Мароните я наричат Абандаве. Смятат я за много зловеща и страшна, макар че не знам защо.

Окуражен от интереса ми, той отпи пак от сангрията и продължи лекцията си по естествена история.

— А този малък остров — кимна към плаващото островче в морето — се нарича Ил дьо ла Тортю — Тортуга. То наистина е коралов атол, а лагуната му отдавна е запълнена от действията на кораловите анималкули. Знаете ли, че някога е бил пиратско свърталище? — попита той, явно усещаше, че трябва да насити лекцията си с нещо от по-общ интерес от карстовите формации и кристалинните шисти.

— Истински пирати? Буканиери ли? — Погледнах малкото островче с по-голям интерес. — Това е доста романтично.

Щерн се засмя и аз се обърнах изненадана към него.

— Не се смея на вас, госпожо Фрейзър — увери ме той. Усмивката още бе на устните му, докато сочеше към Ил дьо ла Тортю. — Но веднъж ми се случи да разговарям със стар жител на Кингстън относно навиците на буканиерите, които навремето си правели щабовете близо до Порт Роял.

Сви устни, реши да продължи, после размисли и накрая ме погледна косо и рискува:

— Ще извините неделикатността ми, госпожо Фрейзър, но вие като омъжена жена и като запозната с медицинската практика… — Замълча и сигурно щеше да спре тук, но беше изпил вече две трети от каната; широкото приятно лице се беше позачервило.

— Вероятно сте чували за извратената практика на содомията? — попита той и погледна встрани.

— Да. Искате да кажете…

— Уверявам ви — рече той и кимна властно. — Информаторът ми беше много изчерпателен относно навиците на буканиерите. Содомити до последния — каза той, като клатеше глава.

— Какво?

— Било общоизвестно. Моят информатор ми каза, че когато Порт Роял потънал в морето преди шейсет години, всички смятали, че това е Божие наказание заради тези извратени особи и техните гнусни и неестествени навици.

— Божичко! — Чудех се какво ли би казала пищната Теса от „Дивият пират“ за това.

Той кимна, сериозен като бухал.

— Казват, че можеш да чуеш камбаните на потопените църкви на Порт Роял, когато идва буря — как бият за душите на прокълнатите пирати.

Мислех да поразпитам още относно гнусните и неестествени навици, но в този момент Мамасита се появи на верандата, каза рязко: „Храна“, и изчезна отново.

— Питам се в коя ли пещера отец Фогдън е намерил нея — казах аз и избутах стола си назад.

Щерн ме погледна изненадан.

— Да я е намерил ли? Но аз забравих, вие не знаете. — Лицето му се проясни. Погледна през отворената врата, където беше изчезнала жената, но вътрешността на къщата бе тиха и мрачна като пещера.

— Намери я в Хавана — каза той и ми разказа историята.

Отец Фогдън бил свещеник от десет години, мисионер от ордена на свети Анселм, когато отишъл в Куба преди петнайсет години. Посветен на грижите за бедните, той работел в Хавана няколко години, като мислел само как да облекчи страданията им и за Господ — до деня, в който срещнал Ерменехилда Руис Алкантара и Мерос на пазара.

— Сигурно дори и сега не знае как се е случило — каза Щерн. Избърса капка вино, която се стичаше по стената на чашата му и отпи отново. — Вероятно и тя не е знаела или пък го е планирала още щом го е видяла.

Така или иначе след шест месеца Хавана кипяла от новината, че младата съпруга на дон Армандо Алкантара е избягала — със свещеник.