Диана Габалдон - Каменният кръг

Почти му беше благодарен.

Инвърнес 2 юни 1968 г.

Роджър я откри на сутринта, свита на дивана в кабинета, под чергата, документите пръснати по пода, където се бяха разпилели от една от папките. Светлината от високите прозорци се изливаше в кабинета, но високата облегалка на дивана засенчваше лицето на Клеър и пречеше на зората да я събуди. Светлината едва сега преля над извивката от прашно кадифе, за да потрепне сред кичурите на косата ѝ.

Прозрачно лице не само в едно отношение, помисли си Роджър, докато я гледаше. Кожата ѝ бе така светла, че се виждаха сините вени на слепоочията и шията, и костите бяха така близо под нея, че сякаш бе изваяна от слонова кост.

Кувертюрата се бе смъкнала наполовина и разкриваше раменете ѝ. Едната ѝ ръка лежеше върху гърдите, притиснала един-единствен лист до тялото ѝ. Роджър вдигна внимателно ръката ѝ, за да издърпа листа, без да я събуди. Тя бе отпусната в съня си, плътта ѝ бе изненадващо топла и гладка.

Очите му намериха името веднага; знаеше, че трябва да го е открила.

— Джеймс Макензи Фрейзър — прошепна той. Вдигна поглед от листа към спящата жена на дивана. Светлината тъкмо бе докоснала извивката на ухото ѝ; тя се размърда леко и извърна глава, а лицето ѝ отново се отпусна в съня.

— Не знам кой си бил, приятел — прошепна той на шотландеца, когото никога не беше виждал, — но трябва да си бил голяма работа, за да я заслужиш.

Много внимателно вдигна завивката към раменете ѝ и спусна щората на прозореца зад нея. После клекна и събра разпилените листа от папката на Ардсмюир. Ардсмюир. Само това му трябваше сега; дори ако съдбата на Джейми Фрейзър не бе записана на тези страници в ръцете му, тя трябваше да е някъде из историята на затвора. Можеше да се наложи още едно посещение до архивите, или дори до Лондон, но следващата брънка от веригата бе изкована; пътят беше ясен.

Бриана слизаше по стълбите, когато той затваряше вратата на кабинета много внимателно. Тя изви питащо вежда и той вдигна усмихнат папката.

— Намерихме го.

Тя не проговори, но на лицето ѝ се разля усмивка, лъчиста като изгряващото слънце.

Хелуотър

Септември 1756 г.

— Мисля — рече внимателно Грей, — че може да помислите за смяна на името ви.

Не очакваше отговор; за четирите дни пътуване Фрейзър не му бе казал и една дума, дори докато неловко споделяха стая в хана. Грей бе свил рамене и избра леглото, а Фрейзър, без никакъв жест или поглед, се уви в протритото си наметало и легна пред огнището. Докато се чешеше заради ухапванията на най-разнообразни насекоми, Грей си мислеше, че може би Фрейзър е извадил по-голям късмет с настаняването.

— Новият ви домакин не е благоразположен към Чарлс Стюарт и неговите следовници, тъй като загуби единствения си син при Престънпанс — продължи той, като говореше на каменния профил до него. Гордън Дънсейни бе само няколко години по-възрастен от него, млад капитан в полка на Болтън. Можеха и двамата да умрат на онова поле… ако не беше срещата в гората близо до Карярик.

— Едва ли можете да скриете факта, че сте шотландец, и планинец освен това. Ако решите да обмислите един добронамерен съвет, може би е разумно да не използвате име, което лесно ще бъде разпознато.

Каменното изражение на Фрейзър не се промени никак. Той пришпори коня си с пета и го поведе пред Грей, като търсеше остатъците от пътеката, отмити от скорошното наводнение.

Беше късен следобед, когато прекосиха моста Ашнес и се спуснаха по склона към Уотъндлат Тарн. Езерната област на Англия не приличаше на Шотландия, мислеше си Грей, но поне тук имаше планини. Заоблени, дебели, сънливи планини, а не строгите страховити канари на Северна Шотландия, но все пак планини.

Уотъндлат Тарн бе мрачен и помитан от вятъра на ранната есен, краищата му бяха обрасли с шавар и блатна трева. Летните дъждове се бяха изливали по-щедро от обичайното върху това влажно място и върховете на потъналите храсти стърчаха унило над водата, преляла от бреговете си.

На билото на следващия хълм пътеката се разделяше в две посоки. Фрейзър, малко по-напред, спря коня си и изчака инструкции, докато вятърът рошеше косата му. Не я беше сплел тази сутрин и тя се развяваше свободно, пламтящите кичури се вихреха диво около главата му.

Докато се клатушкаше нагоре по хълма, Джон Уилям Грей гледаше към мъжа над него, все още като бронзова статуя на седлото, ако не се брои развяващата се грива. Дъхът пресекна в гърлото му и той облиза устни.