Диана Габалдон - Каменният кръг

— Скърца със зъби в съня си — прошепна гласът. — Много ли боли?

— Малко. — Осъзна още една връзка между съня и събуждането, когато се опита да се надигне и болката изпращя по гърба му като мълния. Издиша с неволно сумтене и се отпусна пак на пейката.

Беше извадил късмет; бичува го Дос, едър войник на средна възраст, който не обичаше да бичува затворници и го правеше само защото беше част от работата му. Все пак шейсетте камшика бяха направили своето, макар и приложени без ентусиазъм.

— Не, хич не го боли. Искаш да го вбесиш ли? — Това беше гласът на Морисън. Нямаше кой друг да е.

Странно, помисли си той смътно. Във всяка група мъже като че ли всеки винаги си вършеше неговата работа, без значение дали го е правил преди. Морисън бе селянин, като повечето от тях. Вероятно го биваше с животните, но не мислеше много за това. Сега беше лечителят на мъжете, онзи, към когото се обръщаха, когато ги заболеше корем или си счупеха пръст. Морисън знаеше малко повече от останалите, но мъжете отиваха при него, когато бяха болни, както се обръщаха към Сиймъс Мак Дуб за утеха и насоки. И за справедливост.

На гърба му беше положена кърпа, от която се вдигаше пара, и той изсумтя при ужилването. Стисна устни, за да не извика. Сега усещаше малката ръка на Морисън, леко положена в центъра на гърба му.

— Потърпи, човече, горещото ще отмине.

С избледняването на кошмара той примигна и се настрои към гласовете и мъжете около него. Беше в голямата килия, в сенчестата ниша до комина. От огъня се издигаше дим; сигурно над него вреше казан. Видя Уолтър Маклауд да пуска купчина парцали в него, огънят оцветяваше тъмната му брада и веждите в червено. После, когато горещите парцали на гърба му изстинаха до приятна топлина, той затвори очи и потъна отново в полудрямка, унасян от тихия разговор на мъжете.

Това усещане на сънливо откъсване му беше познато. Беше изпитал нещо много подобно, след като посегна над рамото на младия Ангъс и стисна в юмрука си парчето тартан. Сякаш с този си избор някаква завеса падна между него и мъжете наоколо; сякаш беше сам, на някакво спокойно и безкрайно откъснато място.

Беше последвал пазача, който го отведе, съблече се, както му казаха, но без да усеща нищо, сякаш не беше буден. Зае мястото си на платформата и изслуша думите на обвинението и присъдата, без да ги чува наистина. Дори грубото ухапване на въжето върху китките му или студеният дъжд по голия му гръб не го събудиха. Струваше му се, че всичко това вече се е случвало; и каквото и да каже или направи, не можеше да го промени; така беше писано.

Колкото до бичуването, той го понесе. Тогава нямаше място за мисли или съжаления, или за нещо друго освен упоритата, отчаяна борба, която това ужасно телесно оскърбление изискваше.

— Кротко, кротко. — Ръката на Морисън легна на врата му, за да му попречи да мърда, докато свалят мокрите парцали и сложат нови, напоени с отварата, и те веднага събудиха всички заспали нервни окончания.

Едно последствие от това странно състояние на ума бе, че всички усещания като че ли бяха с еднаква интензивност. Ако се опиташе, можеше да усети всяка отделна рана на гърба си, можеше да види в мислите си ярките ивици в мрака на въображението. Но болката от раната, която минаваше от ребрата към рамото, не беше по-силна или по-значима от почти приятната тежест на краката му, разранените ръце или мекото бодливо докосване на косата му до бузата.

Сърцето му биеше бавно и ритмично в ушите му; дъхът му сякаш бе нещо отделно от надигането на гърдите. Съществуваше само като сбор от фрагменти, всяко малко парченце със собствени усещания, и нито едно от тях не се интересуваше особено от централния мозък.

— Ето, Мак Дуб — каза гласът на Морисън в ухото му. — Вдигни глава, изпий това.

Силната миризма на уиски го удари и той се опита да се извърне.

— Трябва — каза Морисън твърдо и делово, както сигурно правят всички лечители, сякаш винаги знаят по-добре от теб какво чувстваш или от какво имаш нужда. Тъй като нямаше сили и желание да спори, той отвори уста и отпи от уискито, като усети как мускулите на шията му потръпват под усилието да държи главата си изправена.

Уискито добави своето към хора от усещания, който го изпълваше. Парене в гърлото и корема, остра тръпка в основата на носа и нещо като замайване, което му каза, че е изпил твърде много и твърде бързо.

— Още малко, хайде, това е — каза Морисън. — Добро момче. Сега е по-добре, нали тъй? — Едрото тяло се премести и закри видимостта му към стаята. От високия прозорец нахлу студен въздух, но раздвижването около него като че ли не се дължеше само на вятъра.