Диана Габалдон - Каменният кръг

И преди се беше сражавал и знаеше, че такава загуба на памет не е нещо необичайно при войниците; беше я виждал, макар че за първи път я изпитваше. Знаеше, че спомените ще се завърнат, и се надяваше тогава вече да е мъртъв. Размърда се при тази мисъл, движението изпрати светкавица нажежена болка през крака му и го накара да изстене.

— Добре ли си, Джейми? — Юън се надигна на лакът до него, разтревоженото му лице беше бледо на утринната светлина. Главата му бе омотана с окървавена превръзка, а по яката му личаха ръждиви петна — от одраскване от куршум вляво на скалпа му.

Гарваните се бяха завърнали. Черни като нощта, те бяха отлетели с мрака, но по изгрев се завърнаха — птиците на войната, дошли да пируват с плътта на падналите. Тези жестоки човки можеше да се забият и в неговото око, помисли си той. Усещаше формата на очните си ябълки под клепачите, кръгли и горещи, вкусни сочни топки, които неуморно се въртят насам-натам, напразно търсят забрава, докато под светлината на изгряващото слънце клепачите му потъмняват и стават кървавочервени.

Четирима от мъжете, събрани близо до единствения прозорец на къщата, си говореха тихо.

— Да опитаме, тъй ли? — каза единият, кимайки навън. — Господи, най-здравите от нас едва се крепят — а поне шестима не могат да ходят.

— Ако ти можеш, тръгвай — каза един мъж от пода. Направи гримаса към крака си, превързан с остатъците от разкъсан килт. — Не се бави зарад нас.

Дънкан Макдоналд се извърна от прозореца с мрачна усмивка, клатейки глава. Светлината на утрото озари грубите му черти и подсили бръчките от умората.

— Не, като му дойде времето — рече той. — Англичаните са плъпнали като въшки по полето, виждам ги оттук. Вече никой не може да се измъкне цял от Друмоси.

— Дори онези, които избягаха вчера от бойното поле, не са стигнали далече — добави тихо Маккинън. — Не чухте ли как англичаните минаха нощеска с бърз марш? Няма да им е трудно да изловят нашата паплач.

Никой не отговори на това: всички знаеха твърде добре отговора. Мнозина от планинците едва се държаха на краката си на бойното поле преди битката, отслабени от студа, умората и глада.

Джейми извърна лице към стената, молеше се хората му да са тръгнали достатъчно рано. Лалиброх беше далече; ако успееха да се отдалечат достатъчно от Калоден, вероятно нямаше да ги хванат. И все пак Клеър му бе казала, че войниците на Къмбърланд ще опустошат Шотландия, ще вилнеят далеч от бойното поле заради жаждата си за отмъщение.

Мисълта за нея този път събуди само вълна от ужасен копнеж. Господи, да можеше да е тук, да го докосне, да се погрижи за раните му, да положи главата му в скута си. Но тя си отиде — отиде си на двеста години от него — и слава богу! Сълзи покапаха бавно от затворените му клепачи и той се обърна с болка настрани, за да ги скрие от останалите.

Господи, само да е добре — молеше се той. — И тя, и детето.

В ранния следобед през прозореца без стъкло до тях стигна миризма на изгоряло. Беше по-силна от миризмата на барутен дим, остра и смесена с друга, ужасяваща, защото напомняше на миризмата на печено месо.

— Изгарят мъртвите — каза Макдоналд. Почти не бе помръднал от мястото си до прозореца, откакто бяха дошли в къщата. Той самият изглеждаше като мъртвец, с катраненочерната, сплъстена от мръсотия коса, пригладена назад от костеливото му лице.

Тук-там из мочурището се чуваха тихи пропуквания. Пушки. Актове на милосърдие, извършвани от онези сред английските офицери, които имаха сърце, преди парцаливите шотландци да бъдат натрупани на кладата при другарите им, които бяха извадили по-голям късмет. Когато Джейми вдигна поглед, Дънкан Макдоналд още седеше до прозореца, но със затворени очи.

До него Юън Камерън се прекръсти.

— Дано и ние получим такава милост — прошепна той.

Получиха. Тъкмо минаваше пладне на втория ден, когато тропот на ботуши най-сетне приближи къщата и вратата се отвори тихо на кожените си панти.

— Господи — прошепна някой, когато видя гледката вътре. Течение от вратата раздвижи спарения въздух над мръсните, парцаливи и окървавени тела, които лежаха или седяха свити на пръстения под.

Дори не помислиха за съпротива; нямаха сили, нямаше и смисъл. Якобитите просто седяха и чакаха милостта на посетителя.

Той беше майор, млад и изпънат в безупречната си униформа, с лъснати ботуши. След миг колебание, след като огледа обитателите на къщата, пристъпи вътре, следван от лейтенант.