Диана Габалдон - Каменният кръг

Осмелявах се да мина през локва само по залез, когато звездите изгряваха. И ако погледнех във водата, виждах светлинката в нея и прецапвах без страх — защото ако паднех в локвата и в пространството, щях да се хвана за звездата и да съм в безопасност.

Дори сега, когато видя локва по пътя си, умът ми почти спира — за разлика от краката, — а после забързва и само ехото от тази мисъл остава.

Ами ако този път паднеш?

16 април, 1746 г.

Той беше мъртъв. Обаче носът му пулсираше болезнено, което му се стори странно при тези обстоятелства. Макар да имаше голяма вяра в Божия промисъл, все пак таеше някаква първична вина, която кара всички хора да се страхуват от ада. Но ако се съди по онова, което беше чувал за ада, едва ли имаше голяма вероятност мъченията, запазени за нещастните му обитатели, да се ограничават до един пулсиращ нос.

От друга страна, не можеше да е и раят, по няколко причини. Първо — не го беше заслужил. Второ — не приличаше на рая. И трето — съмняваше се, че подобно на мъченията на обречените, и наградите за блажените включват счупен нос.

Винаги си бе представял Чистилището като някакво сиво място, но слабата червеникава светлина, която скриваше всичко около него, му изглеждаше подходяща. Умът му малко се проясни и съзнанието му започна да се завръща, макар и бавно. Някой, рече си доста подразнено, трябваше да го види и да му каже каква точно е присъдата му, докато изстрада достатъчно, за да се пречисти и най-сетне да влезе в Царството Небесно. Не знаеше кого очаква — демон или ангел. Нямаше представа какъв е персоналът на Чистилището; бяха пропуснали този въпрос в неделното училище.

Докато чакаше, започна да оглежда другите мъчения, които трябваше да изтърпи. Имаше много порязвания, рани и синини тук-там и беше почти сигурен, че си е счупил безименния пръст на дясната ръка отново — трудно беше да го опазиш като стърчи така скован, с неподвижна става. Но нищо от това не беше много сериозно. Какво друго?

Клеър. Името се заби като нож в сърцето му и го прониза с по-мъчителна болка от всичко, което тялото му някога щеше да изтърпи.

Ако все още имаше истинско тяло, със сигурност щеше да се превие от агония. Знаеше, че ще стане така, когато я изпрати да се върне през каменния кръг. Но душевната агония вероятно беше нормално състояние в Чистилището и той бе очаквал болката от раздялата да бъде основното му наказание — достатъчно, всъщност, да изкупи с него всичките си грехове: включително убийство и предателство.

Той не знаеше дали на попадналите в Чистилището е позволено да се молят, но все пак опита. Господи, нека да е жива и здрава. Тя и детето. Беше сигурен, че е успяла да стигне до кръга; бременна само от два месеца, тя още беше лека и бягаше бързо — освен това бе най-упоритата и решителна жена, която бе срещал. Но дали беше успяла да осъществи опасния преход към мястото, от което бе дошла — опасното плъзгане през мистериозните слоеве, които разделяха онова време от сегашното, безпомощна в прегръдката на камъка, — това никога нямаше да разбере и тази мисъл бе достатъчна да го накара да забрави дори за пулсиращия си нос.

Поднови прекъснатия оглед на болежките си и се разстрои неочаквано от откритието, че левият му крак като че ли липсва. Спираше да го усеща в бедрото, с бодежи като от карфици в ставата. Вероятно щеше да си го върне след време, или когато най-сетне пристигнеше в Рая, или в Деня на Страшния съд. Пък и зет му Иън се справяше много добре с дървения крак на мястото на неговия липсващ крак.

Все пак суетата му беше накърнена. О, сигурно това бе наказание, което да го излекува от греха на суетата. Той мислено стисна зъби, решен да приеме участта си твърдо и с колкото смирение успя да събере. Все пак не се сдържа и протегна ръка (или онова, което му служеше като ръка) колебливо надолу, просто за да види къде точно свършва кракът му.

Ръката докосна нещо твърдо и пръстите се оплетоха във влажна, сплетена коса. Той седна рязко и с известно усилие разпука слоя засъхнала кръв, която слепваше клепачите му. Нахлуха спомени и той изстена гласно. Беше се объркал. Това наистина беше адът. Но за нещастие Джеймс Фрейзър не беше мъртъв.