Диана Габалдон - Каменният кръг

Някой се покашля на прага зад мен.

— О, извинявай, господин Уилъби — каза Джейми. — Не те очаквах толкова скоро. Сигурно ще искаш да идеш да хапнеш малко? Вземи и тези неща и помоли Мърфи да ги изгори в огнището на камбуза. — Хвърли остатъците от униформата си на господин Уилъби и се наведе да рови из сандъка за нови дрехи.

— Не вярвах, че ще срещна Лоренц Щерн отново — каза той, докато ровеше из дрехите. — Как се е озовал тук?

— О, той наистина е евреинът натурфилософ, за когото ми разказа, нали?

— Да. Макар да не мисля, че има много евреи натурфилософи, че да го сбъркаме с друг.

Обясних му как съм се натъкнала на Щерн сред мангровата гора.

— … и после той ме заведе в къщата на свещеника — казах и спрях, внезапно си спомних нещо. — О, щях да забравя! Дължиш му две лири стерлинги заради Арабела.

— Така ли? — Джейми ме погледна стреснат, държеше риза в ръка.

— Така. Може би ще е най-добре да попиташ Лоренц, дали ще действа като посредник; свещеникът май му вярва.

— Добре. Какво е станало с тази Арабела? Да не би някой от екипажа да я е насилил?

— Може и така да се каже. — Поех дъх да обясня, но преди да заговоря, пак се почука на вратата.

— Не може ли човек да се облече на спокойствие? — възкликна Джейми. — Влез!

Вратата се отвори и разкри Марсали, която примигна при вида на втория си баща. Джейми бързо покри слабините си с ризата, която държеше, и ѝ кимна достолепно.

— Марсали, радвам се, че си добре. Искаш ли нещо?

Момичето пристъпи в стаята и зае позиция между масата и сандъка.

— Да, искам — каза тя. Беше загоряла от слънцето и носът ѝ се белеше, но въпреки това изглеждаше пребледняла. Стискаше юмруци до тялото си и бе вирнала войнствено брадичка.

— Искам да си изпълниш обещанието — заяви.

— Тъй ли? — Джейми изглеждаше притеснен.

— Обеща да ни позволиш да се оженим още щом стигнем в Индиите. — Малка бръчка се появи между светлите ѝ вежди. — Испаньола е в Индиите, нали? Евреинът така каза.

Джейми се почеса неохотно по брадата.

— Да. И май че… ами да. Обещах. Но… ти сигурна ли си, и двамата сигурни ли сте? — Тя вирна още повече брадичка, със стисната челюст.

— Да.

Джейми изви вежда.

— Къде е Фъргъс?

— Помага с товаренето. Сигурно ще отплаваме скоро, така че реших да попитам сега.

— Да, ясно. — Джейми се смръщи, после въздъхна примирено. — Да, казах го. Но казах и че трябва да ви благослови свещеник, нали? Свещеник има чак в Баямо, а това е на три дни път. Но сигурно в Ямайка…

— Не, забравил си! — рече триумфално Марсали. — Тук има свещеник. Отец Фогдън може да ни ожени.

Усетих как зейвам от изумление и бързо затворих уста. Джейми се смръщи към нея.

— Отплаваме утре сутрин!

— Няма да отнеме много време — каза тя. — Това са само няколко думи все пак. Вече сме женени по закон; трябва само да бъдем благословени от Църквата, нали? — Ръката ѝ се притискаше към корема, където вероятно бе скрила брачното свидетелство.

— Но майка ти… — Джейми ме погледна безпомощно за подкрепление. Аз свих рамене. Задачата дори да се опитам да обясня що за човек е отец Фогдън или да разубедя Марсали не беше по силите ми.

— Той сигурно няма да иска — измисли Джейми възражение с осезаемо облекчение. — Екипажът е нападнал една от енориашите му на име Арабела. Няма да иска да се занимава с нас, опасявам се.

— Не, ще иска! Ще го направи за мен… Той ме харесва! — Марсали беше почти на пръсти от нетърпение.

Джейми се взира дълго в лицето ѝ. Беше много млада.

— Сигурна ли си? — попита внимателно. — Искаш ли това?

Тя пое дълбоко дъх и лицето ѝ засия.

— Да, татко. Сигурна съм. Искам Фъргъс! Обичам го!

Джейми се поколеба за миг, после прокара ръка през косата си и кимна.

— Е, добре. Върви да извикаш господин Щерн, после кажи на Фъргъс да се приготви.

— О, татко! Благодаря ти, благодаря ти! — Марсали се хвърли към него и го целуна. Той я задържа настрани, като стискаше ризата към слабините си. После я целуна по челото и я отблъсна леко.

— Пази се — усмихна ѝ се. — Не искаш да застанеш пред олтара пълна с въшки, нали?

— О! — Това като че ли ѝ напомни нещо. Погледна ме и се изчерви, после вдигна ръка към светлите си кичури, които бяха сплъстени от пот и висяха по врата ѝ.

— Майко Клеър — рече срамежливо, — питах се… дали… ще ми заемеш малко от специалния сапун, който правиш с лайката? Ако… има време… — добави, като погледна към Джейми — искам да си измия косата.

— Разбира се — усмихнах ѝ се аз. — Ела, ще те разкрасим за сватбата. — Огледах я, от сияещото лице до мръсните боси крака. Смачканата и свита от морската вода рокля се беше изпънала на гърдите и разръфаният подгъв почти не стигаше до покритите с пясък глезени.