Диана Габалдон - Каменният кръг

Слънцето залязваше; огромно и оранжево-златно над морето, което бе станало лилаво като мида. Мъжете вече бяха само тъмни силуети на фона му, анонимни като египетски роби на стенопис, дърпащи въжетата на огромния си товар.

Монотонните викове на боцмана: „Тегли!“ бяха последвани от немощно ликуване, когато корпусът се плъзна през последните няколко ярда, теглен с въжета от лодките на „Артемида“.

Видях проблясък на червена коса до него. Джейми се качи на борда, а после проблесна и метал, когато един от войниците го последва. Стояха заедно, червена и черна коса, само точици до въжената стълба, докато екипажът влизаше в лодката. Отидоха до кораба и започнаха да се качват по стълбата, заедно с останалите френски войници.

И последният изчезна нагоре. Мъжете в лодките оставиха греблата и се загледаха напрегнато към кораба. Нищо не се случи.

Чух Марсали до мен да издиша шумно и осъзнах, че е стаявала дъха си твърде дълго.

— Какво правят ? — попита с раздразнение.

И сякаш в отговор от „Артемида“ се чу гневен вик. Мъжете в лодката веднага скочиха, готови да се качат на борда. Но не дойде знак. „Артемида“ си плаваше кротко по вълните на заливчето, съвършена като маслена картина.

— Не мога повече — казах внезапно на Марсали. — Каквото и да правят тези проклети мъже, трябва вече да са го направили. Хайде.

Поех дълбоко глътка от хладния вечерен въздух и излязох от гората, следвана от Марсали. Когато тръгнахме по плажа, една стройна черна фигура скочи от кораба и хукна през сенките, като пръскаше след себе си блестящи зелено-лилави струи морска вода.

Фъргъс дотича до нас мокър и широко усмихнат, хвана Марсали и я завъртя.

— Готово! — изграчи той. — Оправихме се без един изстрел! Вързани са като патици и наредени като осолени херинги в трюма! — Целуна Марсали, после я остави на пясъка и се обърна към мен. Поклони се официално и размаха въображаема шапка.

— Милейди, капитанът на „Артемида“ ви кани да го удостоите с компанията си на вечеря.

Новият капитан на „Артемида“ стоеше насред каютата си със затворени очи и напълно гол, като почесваше блажено тестисите си.

Изхъмках, смутена от гледката. Той отвори очи и лицето му се озари от радост. В следващия миг потънах в прегръдката му, с притиснато към червените къдрици на гърдите му лице.

Не казахме нищо доста време. Чувах само тропота на стъпки по палубата над нас, виковете на екипажа, в които звънтеше радостта от избавлението, скърцането и плющенето на вдигащите се платна. „Артемида“ оживяваше около нас.

Лицето ми бе топло и тръпнеше, леко разранено от брадата му. Внезапно ми стана странно и се смутих да го прегръщам така гол като пиле, докато стоя боса под останките на парцаливото расо на отец Фогдън.

Тялото, което се притискаше към моето все по-настойчиво, си беше същото, но лицето бе на непознат — на някакъв викинг. Не само брадата го променяше, той дори миришеше различно, потта му бе напоена с киселата миризма на готварска мазнина, разлята бира, някакъв остър парфюм и непознати подправки.

Отдръпнах се назад.

— Няма ли да се облечеш? — попитах. — Не че не се наслаждавам на гледката — добавих, като се изчервих. — Аз… ъъъ… мисля, че брадата ми харесва. Може би.

— Недей — рече той искрено и я почеса. — Пълна е с въшки и сърби ужасно.

— Уф! — Макар че бях добре запозната с Pediculus humanus , обикновената въшка, това не ме изпълваше с радост. Прокарах нервно ръка през косата си, като вече си представях как пъплят по скалпа ми, а малките гниди полепват по къдриците.

Той ми се ухили, зъбите му бяха стряскащо бели сред брадата.

— Не се тормози, сасенак — увери ме. — Вече казах да ми донесат бръснач и топла вода.

— Наистина ли? Все пак жалко, че ще я обръснеш веднага. — Въпреки въшките се наведох напред да се вгледам в косматата му украса. — Като косата ти е, в различни цветове. Доста е красива всъщност.

Докоснах я предпазливо. Космите бяха странни; гъсти и къдрави, много къдрави, за разлика от чупливата коса. Те изскачаха в изобилие от кожата му в какви ли не цветове — медно, златно, кехлибарено, канелено и кафеникаво до черно. Най-смайваща беше сивата нишка, която минаваше от долната устна към линията на челюстта.

— Това е странно — казах, като я проследих. — В косата нямаш бели косми, но тук имаш.

— Имам ли? — Вдигна ръка, изглеждаше стреснат, и внезапно осъзнах, че няма никаква представа как изглежда. Усмихна ми се лукаво и се наведе да вземе захвърлените на пода дрехи.