Диана Габалдон - Каменният кръг

„Морска свиня“ вдигаше платна; чуваше бумтенето им, докато минаваше през дървото чак до кила, когато тя хвана вятъра. Явно щяха да изпуснат срещата с „Артемида“.

При това положение нямаше да изгуби нищо, ако се появи пред капитана и го попита за Клеър. Но вероятно тя беше тук — това беше женски глас.

И силуета на светлината на фенера беше женски, но не на Клеър. Сърцето му подскочи конвулсивно, когато видя блясъка в косата ѝ, после се сви отново, щом забеляза дебелата четвъртита фигура на жената до кошарата с козите. С нея имаше мъж; той се наведе и взе една кофа. Обърна се и тръгна към Джейми.

Джейми излезе на тясната пътечка между преградите и препречи пътя на моряка.

— Ей, какво правиш… — започна мъжът, после вдигна очи към лицето му и ахна. Едното му око се втренчи ужасено в него; другото бе синкавобял полумесец под сгърчения клепач.

— Господ да ни е на помощ! — каза морякът. — Какво правиш тук? — Лицето му изглеждаше жълтеникаво на смътната светлина.

— Познаваш ме, тъй ли? — сърцето на Джейми биеше лудо, но гласът му бе спокоен. — Аз нямам честта да знам името ти, май?

— Предпочитам да си остане тъй, ваша милост, ако не възразявате. — Едноокият моряк започна да отстъпва, но беше спрян от ръката на Джейми, която го стисна така, че той изписка.

— Не бързай толкова, ако обичаш. Къде е госпожа Малкъм, хирургът?

Морякът трудно можеше да добие по-притеснен вид, но при този въпрос успя.

— Не знам! — извика той.

— Знаеш — сопна се Джейми. — И ще ми кажеш сега, или ще ти извия врата.

— Е, ако го извиеш, няма да мога да ти кажа нищо, нали? — изтъкна морякът, който започваше да се съвзема. Вирна брадичка над кофата с тор. — Е, ще ме пуснеш ли, или да извикам… — Не можа да довърши, защото изкряка, когато голямата ръка стисна врата му и започна да затяга хватката си. Кофата падна на палубата и топчетата кози изпражнения се пръснаха от нея като шрапнели.

— Ой! — Краката на Хари Томпкинс се мятаха диво, разпръсквайки още повече лайната във всички посоки. Лицето му стана червено като цвекло, докато дращеше безполезно ръката на Джейми. А той го наблюдаваше с клиничен интерес и го пусна точно когато очите му започнаха да се изцъклят. Избърса ръка в бричовете си, защото дланта му лепнеше от потта на мъжа.

Томпкинс лежеше проснат на палубата и скимтеше тихо.

— Прав си — рече Джейми. — От друга страна, ако ти счупя ръката, сигурно ще можеш да говориш с мен, нали? — Наведе се, хвана кльощавата му ръка и го издърпа да се изправи. После я изви грубо зад гърба му.

— Ще ти кажа, ще ти кажа! — Морякът се гърчеше паникьосан. — Проклет да си, жесток си като нея!

— Така ли? За какво говориш? — Сърцето му се сви в гърдите и той дръпна ръката по-грубо, отколкото възнамеряваше. Томпкинс изпищя от болка и Джейми отпусна леко.

— Пусни ме! Ще ти кажа, за бога, пусни ме! — Джейми разхлаби хватката си, но не го пусна.

— Кажи ми къде е жена ми! — каза той с тон, който можеше да накара и по-силни мъже от Хари Томпкинс да се подчинят.

— Изчезна! — извика той. — Зад борда!

— Какво! — Беше така смаян, че го пусна. Зад борда. Изчезнала зад борда.

— Кога? Как? Проклет да си, кажи ми какво се случи! — Приближи се към моряка със стиснати юмруци.

Той отстъпи, като разтриваше ръката си и пъхтеше, а в единственото му око светеше задоволство.

— Не се тревожи, твоя милост — каза подигравателно. — Няма да си сам задълго. Ще идеш при нея в ада след няколко дни — ще се клатиш на бесилото в Кингстън!

Твърде късно Джейми чу стъпките по дъските зад него. Нямаше време дори да се обърне, преди да дойде ударът.

Беше удрян по главата достатъчно често, за да знае, че е разумно да лежи неподвижен, докато замайването и искрите, които пулсираха зад клепачите с всеки удар на сърцето, преминат. Ако седнеше твърде скоро, щеше да повърне от болката.

Палубата се издигаше и спадаше, издигаше и спадаше под него, по ужасния, привичен за корабите начин. Той стоеше със затворени очи, концентриран върху болката в основата на черепа си, за да не мисли за стомаха си.

Кораб. Явно беше на кораб. Да, но повърхността под бузата му не беше каквато трябваше да бъде — твърдо дърво, а не чаршафа на койката му. И миризмата, миришеше неправилно…

Седна рязко, когато споменът се стрелна ярък през него и накара дори болката в главата да избледнее. Мракът се движеше гадно наоколо, примигваше с цветни светлини, стомахът му се надигаше. Затвори очи и преглътна с усилие, опитваше се да събере мислите си около ужасния факт, който се заби в ума му като шиш в овнешко.