Диана Габалдон - Каменният кръг

Щерн сви рамене и избърса струйка пот от бронзовата си буза.

— Предполагам, че ще има нещо — отвърна той. — Все пак овцата е мъртва.

Прилоша ми при спомена за покойната Арабела. Някой беше убил овцата и аз вървях възможно най-тихо, докато приближавахме билото. Не можеше да е „Морска свиня“; никой от офицерите там нямаше кука вместо ръка. Опитвах да си повтарям, че едва ли е „Артемида“, но сърцето ми заби по-бързо, когато застанахме до едно гигантско агаве на върха.

Виждах Карибско море сияещо в синьо през сочните листа и тясна ивица бял пясък. Отец Фогдън беше спрял и ни махаше да се приближим.

— Ето ги, проклетите създания — прошепна той. Сините му очи блестяха от ярост, а рядката коса почти беше настръхнала като бодли на таралеж. — Касапи! — рече тихо, но със страст. — Канибали!

Погледнах го стреснато, но после Лоренц Щерн хвана ръката ми и ме дръпна към един по-широк отвор сред дърветата.

— О! Наистина има кораб — възкликна той.

Имаше. Лежеше килнат настрани, изтеглен на пясъка, мачтите не бяха изправени, купчини от товара, платна, въжета и бурета за вода бяха пръснати около него. Мъже пълзяха по корпуса му като мравки. Викове и удари на чук кънтяха като изстрели, а миризмата на горещ катран беше много силна. Товарът сияеше мътно на слънцето; мед и калай, леко потъмнели от морския въздух. Щавените кожи бяха разстелени на пясъка като кафяви петна, съхнещи на слънцето.

— Това са те! Това е „Артемида“ ! — Всичко стана съвсем ясно, когато до корпуса се появи еднокрака фигура, чиято глава бе скрита от слънцето с жълта копринена кърпа.

— Мърфи! — изкрещях аз. — Фъргъс! Джейми! — Откъснах се от ръцете на Щерн и хукнах по хълма, без да чувам предупредителния му вик. Толкова бях развълнувана да видя „Артемида“.

Мърфи се извърна при вика ми, но не можа да ме види. Набрала инерция, аз се движех като товарен влак, блъснах се право в него и го повалих на земята.

— Мърфи! — казах и го целунах от радост.

— Ой! — извика той шокиран. Загърчи се лудо, за да се измъкне изпод мен.

— Милейди! — Фъргъс се появи, рошав и омачкан, красивата му усмивка сияеше на загорялото от слънцето лице. — Милейди! — Помогна ми да стана от сумтящия Мърфи, после ме сграбчи в пукаща ребрата прегръдка. Марсали се появи зад него и тя широко ухилена.

— Mersi aux les saints! [33] Благодаря на светиите! (фр.). — Б.пр. — каза той в ухото ми. — Опасявах се, че няма да ви видим отново! — Целуна ме по двете бузи и по устата, и най-сетне ме пусна.

Погледнах към „Артемида“, която лежеше настрани на пясъка като обърнат бръмбар.

— Какво се е случило?

Фъргъс и Марсали се спогледаха. От онези погледи, при които се разменят въпроси и отговори, и аз доста се сепнах, когато видях дълбоката интимност между тях. Фъргъс пое дъх и се обърна към мен.

— Капитан Рен е мъртъв — каза той.

Бурята, която ме бе връхлетяла през нощта в мангровата гора, ударила и „Артемида“. Отнесена далеч от курса си от виещия вятър, тя се натъкнала на риф, който отворил голяма дупка в корпуса ѝ.

Все пак останала на вода. Трюмът на кърмата се пълнел бързо, но тя се клатушкала към малко заливче, което предлагало подслон.

— Бяхме на не повече от триста ярда от брега, когато се случи — каза той, лицето му беше изопнато от спомена. Корабът внезапно се наклонил и съдържанието на трюма на кърмата се разместило, започнало да плава. Тогава огромна вълна дошла от морето, ударила наклонения кораб, заляла квартердека и отнесла капитан Рен и четирима моряци.

— Брегът беше толкова близо! — каза Марсали, лицето ѝ беше разкривено от нещастие. — Стигнахме го след десетина минути! Само ако…

Фъргъс я спря, като сложи ръка на рамото ѝ.

— Неведоми са пътищата Господни — каза той. — Щеше да е същото, дори да бяхме на хиляди мили в морето, само че нямаше да можем да ги погребем, както е редно. — Той кимна към другия край на плажа, близо до джунглата, където имаше пет малки могилки, увенчани с груби дървени кръстове.

— Имах малко светена вода, която татко ми донесе от Нотр Дам в Париж — каза Марсали. Устните ѝ бяха напукани и тя ги облиза. — В малко шишенце. Казах молитва и напръсках с нея гробовете. Мислиш ли… мислиш ли, че би им харесало?

Усетих треперенето в гласа ѝ и осъзнах, че въпреки самообладанието ѝ последните два дни са били ужасно изпитание за момичето. Лицето ѝ беше мръсно, косата висеше, а остротата бе изчезнала от пълните със сълзи очи.