Диана Габалдон - Каменният кръг

— Не мисля, че стават — уверих го аз. Вгледах се по-внимателно в рибката, която Щерн изучаваше с радостта на истински естественик. Кожата ѝ беше много тънка и така прозрачна, че сенките на вътрешните органи и възлестата линия на гръбнака ясно се виждаха. И все пак имаше люспи, мънички и прозрачни, макар и потъмнели при изсъхването.

— Това е сляпа пещерна риба — каза Щерн и с благоговение погали малката глава. — Само веднъж съм виждал такава, в един басейн дълбоко в пещера, на място, наречено Абандаве. И тя избяга, преди да мога да я разгледам добре. Скъпи приятелю… — Обърна се към свещеника с блеснали от вълнение очи. — Може ли да я взема?

— Разбира се, разбира се. — Свещеникът размаха пръсти в небрежна щедрост. — Не ми трябва. Твърде малка е за ядене, дори Мамасита да се съгласи да я сготви, а тя няма да се съгласи. — Погледна към двора и ритна разсеяно една преминаваща кокошка. — Къде е Мамасита?

— Тук, cabron [32] Копеле (исп.). — Б.пр. , къде другаде? — Не я бях забелязала да излиза от къщата, но наистина беше там, прашна, потъмняла от слънцето фигурка, наведена, за да напълни кофа от извора.

Усетих лека неприятна миризма на мухъл и ноздрите ми потрепнаха. Свещеникът сигурно също забеляза, защото каза.

— О, сигурно нямате нищо против, това е просто бедната Арабела.

— Арабела?

— Да, вътре. — Свещеникът дръпна едно окъсано перде от зебло, което закриваше ъгъл на двора, и погледна зад него.

На височината на кръста ми от камъка стърчеше нещо като перваз. Там бяха наредени овчи черепи, чисто бели и излъскани.

— Не мога да се разделя с тях. — Отец Фогдън нежно погали извивката на единия. — Това е Беатрис — толкова сладка и нежна. Умря при раждане, горкичката. — Посочи два много по-малки черепа до него, излъскани като останалите.

— Арабела е… овца? — попитах. Тук миризмата беше много по-силна и реших, че наистина не искам да знам откъде идва.

— Член на моето стадо, да. — Свещеникът извърна странно светналите си очи към мен, изглеждаха доста яростни. — Тя беше убита! Горката Арабела, такава нежна, доверчива душа. Как може да са способни на такова зло, да предадат подобна невинност заради животинските си страсти!

— О, боже! — казах доста неподходящо. — Ужасно съжалявам да го чуя. И… кой я уби?

— Моряците, извратените езичници! Убиха я на плажа и изпекоха бедното ѝ тяло на скара, също като свети Лорънс Мъченика.

— Небеса — казах аз.

Свещеникът въздъхна и щръкналата му брада увисна печално.

— Да, не бива да забравям да се уповавам на Небесата. Защото нашият Господ Бог вижда падането на всяко врабче. Той едва ли е пропуснал Арабела. Тя сигурно тежеше почти деветдесет фунта, такава хубава овца, горкото дете.

— О… — опитах се да изразя подходящото съчувствие и ужас. Когато се усетих какво е казал свещеникът.

— Моряци ли? — попитах. — Кога казахте, че се е случило това… злощастно събитие? — Не можеше да е „Морска свиня“. Капитан Ленард не би ме сметнал за толкова важна, че да рискува да насочи кораба толкова близо до острова, за да ме преследва, нали? Но ръцете ми овлажняха при тази мисъл и аз ги избърсах тайно в роклята си.

— Тази сутрин — отвърна отец Фогдън, като остави агнешкия череп, който галеше. — Но — добави той и малко се разведри — трябва да кажа, че вече доста напредват с нея. Обикновено отнема повече от седмица, а вече…

Отвори пак шкафа и разкри голяма буца, покрита с няколко пласта влажен коноп. Миризмата сега беше много по-силна и няколко кафяви бръмбарчета се разбягаха от светлината.

— Това да не са бръмбари кожояди, отче? — Лоренц Щерн беше сложил нежно трупа на пещерната риба в един буркан със спирт и се беше присъединил към нас. Надникна над рамото ми, потъмнялото му от слънцето лице бе сбръчкано от интерес.

В шкафа белите ларви на бръмбарите кожояди работеха усилено, като излъскваха черепа на овцата Арабела. Бяха се справили добре с очите. Маниоката се размърда в стомаха ми.

— Така ли се казват? Сигурно, милите лакоми мъничета. — Отецът се олюля притеснително и се хвана за ръба на шкафа. Тогава най-сетне забеляза старата жена, която го гледаше лошо с кофа в ръката.

— О, за малко да забравя! Нали щяхте да се преобличате, госпожо Фрейзър?

Погледнах се. Роклята и ризата ми бяха разкъсани на толкова много места, че вече не ставаха за нищо, и така подгизнали и пропити с кал, че не бях никак представителна, дори в компанията на отец Фогдън и Лоренц Щерн.