Диана Габалдон - Каменният кръг

— О, да. О, да. Много приятна. — Без да чака да се уверя сама, свещеникът пресуши чашата си и посегна към каната за още, преди аз да съм опитала.

Беше същата; същият сладък, щипещ гърлото вкус, и за миг имах чувството, че съм на партито, когато я опитах за първи път — в компанията на един пушещ марихуана докторант и професор по ботаника.

Тази илюзия беше подкрепена от думите на Щерн, който говореше за сбирките си, и от поведението на отец Фогдън. След няколко чашки сангрия той стана и започна да рови из бюфета, откъдето извади голяма глинена лула. Напълни я с някаква трева със силна миризма, която изтърси от една хартийка, и започна да пуши.

— Канабис? — попита Щерн. — Кажете, смятате ли, че подпомага храносмилането? Чувал съм, че е така, но не се намира в повечето европейски градове и нямам наблюдения от личен опит в това отношение.

— О, много е полезен за стомаха — увери го отец Фогдън. Дръпна силно, задържа дима и го издиша дълго и замечтано на бяла струя, която се понесе като мъглица под ниския таван. — Трябва да ви дам едно пакетче, скъпи приятелю. Е, кажете, какво смятате да правите, вие и корабокруширалата дама, която сте спасили?

Щерн обясни плана си; след като си починем през нощта, щяхме да вървим до село Сен Луи дю Норд, където да намерим рибарска лодка, която да ни отведе до Кап Аитиен, на трийсет мили разстояние. Ако не, щяхме да тръгнем по суша натам, защото беше най-близкото голямо пристанище.

Тънките вежди на свещеника се събраха.

— Ммм? Ами предполагам, че нямате голям избор, нали? Все пак трябва да внимавате, особено ако тръгнете към Льо Кап по суша. Нали знаете, мароните.

— Марони ли? — попитах Щерн, който кимна смръщен.

— Така е. Срещнах съм две-три малки групи, докато идвах на север през долината Артибонит. Не ме нападнаха обаче — и смея да кажа, че аз изглеждах малко по-добре от тях, горките нещастници. Мароните са избягали роби — обясни ми той. — Избягали са от жестокостта на господарите си и са потърсили убежище в далечните хълмове, където джунглата ги крие.

— Може да не ви създават проблеми — каза отец Фогдън. Дръпна силно от лулата си с тих, сърбащ звук, задържа дима доста време и го изпусна неохотно. Очите му определено бяха кървясали. Затвори едното от тях и ме огледа замаяно с другото. — Все пак не изглежда да има нещо за крадене.

Щерн ми се усмихна широко, после бързо изтри усмивката си, сякаш реши, че не е особено тактичен. Изкашля се и си наля от сангрията. Очите на свещеника сияеха над лулата, червени като на пор.

— Мисля, че имам нужда от малко чист въздух — казах аз и отблъснах стола си. — И може би от малко вода, за да се измия?

— О, разбира се, разбира се! — извика отец Фогдън. Стана, олюлявайки се, и изтърси пепелта от лулата си небрежно на дъските. — Елате с мен.

Въздухът в двора ми се стори свеж и живителен въпреки влагата. Вдишах дълбоко, като гледах с интерес как отец Фогдън се занимава с една кофа до чешмата в центъра.

— Откъде идва водата? — попитах. — Изворна ли е? — Каменното корито беше обточено от меки филизи зелени водорасли, които се клатушкаха лениво, явно от някакво течение.

Отговори ми Щерн:

— Да, има стотици такива извори. Твърди се, че в някои живеят духове — но предполагам, че вие не вярвате в такива суеверия, сър?

Отец Фогдън като че ли се замисли за това. Остави полупълната кофа и се вгледа във водата, в опит да фиксира погледа си върху една малка сребриста рибка в нея.

— О? — рече разсеяно. — Не. Няма духове. Все пак… о, да, бях забравил. Трябва да ви покажа нещо. — Отиде до един шкаф, вграден в стената, отвори напуканата дървена врата и извади малко вързопче неизбелен муселин, което внимателно постави в ръцете на Щерн.

— Появи се в извора минали я месец. Умря, когато обедното слънце я огря, и аз я извадих. Опасявам се, че другите риби малко са я изгризали.

В центъра на плата имаше малка суха рибка, която много приличаше на онези, които се стрелкаха из извора, само че тази беше чисто бяла. Освен това беше сляпа. От двете страни на главата ѝ имаше малки издутини, където трябваше да са очите, но очи нямаше.

— Мислите ли, че е риба призрак? — попита свещеникът. — Спомних си за нея, когато споменахте духовете. Все пак не мога да се сетя какъв грях може да извърши една риба, за да е обречена да броди така — безока. Имам предвид — той затвори едното си око в любимото си изражение, — човек не мисли, че рибите имат душа, и все пак, ако нямат, как така стават призраци?