Диана Габалдон - Каменният кръг

След малко се чуха гласове и шум от някакъв голям предмет, а после до нас достигна ужасна миризма.

— Господи Боже! — Грабнах кърпичката от джоба си и запуших носа си; това не беше първата воня, с която се сблъсквах на кораба, и обикновено държах накисната в оцет кърпа в джоба си, за всеки случай. — Какво е това?

— Ако се съди по миризмата — умрял кон. Много стар кон и много отдавна умрял. — Дългият тънък нос на Джейми изглеждаше малко присвит при ноздрите, а моряците около нас се закикотиха, запушили носове, и започнаха да коментират миризмата.

Мейтланд и Гросман, извърнали лица от товара си, но все пак леко позеленели, измъкнаха голям сандък през люка на палубата. Капакът беше разцепен и аз зърнах през отвора жълтеникавобяла маса, която леко блестеше на слънцето. Като че ли се движеше. Личинки, в изобилие.

— Уаа! — възкликнах неволно. Двамата моряци не казаха нищо, стиснали здраво устни, но изглежда бяха напълно съгласни с мен. Те заедно издърпаха сандъка до перилата и го прехвърлиха през тях.

Всички свободни моряци се събраха да гледат как сандъкът подскача след нас и се забавляваха с красноречивите епитети на Мърфи по отношение на корабния снабдител, който му го беше продал. Манцети, дребен италианец с гъста червеникава плитка, започна да зарежда мускет.

— Акула — обясни той, а зъбите му проблеснаха под мустака. — Много вкусна.

— Аха — обади се одобрително Стърджис.

Всички свободни моряци се бяха събрали на кърмата да гледат. Знаех, че има акули; Мейтланд ми беше посочил две тъмни гъвкави форми в сенките около корпуса предната вечер; плуваха сякаш без усилие с кораба, само с леко потрепване на сърповидните си опашки.

— Там! — чу се вик от няколко гърла, когато сандъкът внезапно подскочи във водата. След малко Манцети се прицели внимателно близо до сандъка. Още едно потрепване, сякаш нещо се удари силно в него, и отново.

Водата беше мътносива, но достатъчно прозрачна, за да зърна как нещо се движи бързо под повърхността. Още едно поклащане наклони сандъка настрани и внезапно острият връх на перка проби повърхността на водата и сивият гръб се показа за миг, разстилайки малки вълнички.

Мускетът гръмна до мен и очите ми залютяха от облака черен дим. Зрителите извикаха в хор и когато отново можех да виждам ясно, забелязах малко кафеникаво петънце да се разлива около сандъка.

— Акулата ли уцели, или конското месо? — попитах тихо Джейми.

— Сандъка — каза той с усмивка. — Но пак си беше добър изстрел.

Още няколко изстрела отидоха на халос, докато сандъкът танцуваше по вълните от ударите на акулите. Бели и кафяви парчета хвърчаха от сандъка, около него се разливаше голям обръч от мазнина, почерняла кръв и отломки. Сякаш по магия започнаха да се появяват и птиците, по една-две, и се гмуркаха да клъвнат по нещо.

— Не добре — каза накрая Манцети, като свали мускета и обърса лицето си с ръкав. — Много далече. — Потеше се и лицето му беше почерняло от барута; ръкавът бе оставил бяла ивица през очите и той заприлича на енот.

— С удоволствие бих хапнал филе от акула — чух наблизо гласа на капитана. Обърнах се и го видях да се взира във водата към пиршеството на акулите. — Сигурно можем да свалим лодка, а господин Пикар?

Сред бурни възгласи боцманът обърна „Артемида“ към останките от сандъка във водата. Една малка лодка с Манцети, мускета и трима моряци с куки и въжета беше свалена зад борда.

Когато стигнаха до мястото, от сандъка не бе останало нищо, освен няколко трески. Но все още се забелязваше трескава активност; водата кипеше от мятащите се под повърхността акули и почти нищо не се виждаше заради цяло ято морски птици. По едно време видях заострена муцуна да изниква от водата с отворена уста, захапа една от птиците и изчезна под вълните само за част от секундата.

— Видя ли това? — попитах смаяна. Знаех, в общи линии, че акулите са добре оборудвани със зъби, но тази практическа демонстрация бе по-впечатляваща от всички снимки в „Нешънъл Джиографик“.

— Аха, бабо, бабо, защо са ти толкова големи зъбите! — рече Джейми, също впечатлен.

— Имат и още как! — чу се глас наблизо. Обърнах се и видях ухиления Мърфи до мен, едрото му лице сияеше от свирепа радост. — Ама няма да са им от полза, кога им пробият дупки в чутурите! — Удари с огромния си като свински бут юмрук по перилата и изкрещя: — Докарай ми едно зъбато копеле, Манцети! Едно шише с бренди за готвене те чака!

— Май го приемате лично, господин Мърфи? — попита любезно Джейми. — Или чисто професионално?