Диана Габалдон - Каменният кръг

— Пак го счупих, в челюстта на един драгун — каза той мрачно, като разклати леко пръста. — За трети път; вторият беше при Калоден. Не ми пречеше. Но те ме оковаха и това вече много ми пречеше.

— Предполагам. — Беше трудно… не точно трудно, а изненадващо болезнено… да мисля за това стройно силно тяло, подчинено и смирено от металните окови.

— В затвора няма усамотение. На мен това ми пречеше повече и от оковите. Ден и нощ винаги си пред очите на някого и не можеш да скриеш мислите, освен като се преструваш, че спиш. А колкото до другото… — Изсумтя тихо и отметна един кичур зад ухото си. — Ами чакаш да мръкне, защото единствено мракът ти носи някакво усамотение.

Килиите не били големи и мъжете лежали близо един до друг, за да се топлят нощем. Без друго усамотение, освен мрака и тишината, било невъзможно да не чуваш как всеки се грижи за нуждите си.

— Бях в окови повече от година, сасенак — каза той. Вдигна ръце, разпери ги на около един фут и спря рязко, сякаш стигна до невидима граница. — Не можех да ги помръдна повече… изобщо — добави, взирайки се в ръцете си. — И не можех да ги помръдна, без да издам звук.

Разкъсван между срама и нуждата, той чакал в мрака, дишал миризмата на мъжете и слушал шепота им, докато потайните шумове наблизо не му подсказвали, че издайническото подрънкване на оковите няма да бъде забелязано.

— Ако познавам нещо много добре, сасенак — каза той тихо и погледна за миг към Фъргъс, — това е шумът от мъж, който люби жена, която я няма.

Сви рамене и разпери ръце широко на перилата, разкъсвайки невидимите окови. Погледна към мен с лека усмивка и аз видях тъмните спомени в очите му, под саркастичния хумор.

Видях и ужасната нужда там, желание, така силно, че да надделее самотата и деградацията, мизерията и раздялата.

Стояхме неподвижни и се гледахме, без да забелязваме движението по палубата. Той знаеше по-добре от всеки как да скрие мислите си, но не ги криеше от мен.

Жаждата му бе много дълбока и собствените ми кости като че ли се разтапяха от нея. Ръката му беше съвсем близо до моята, върху дървените перила, с дълги пръсти и силна… Ако го докосна, помислих си внезапно, той ще се обърне и ще ме обладае тук, на дъските на палубата.

Сякаш чул мислите ми, внезапно хвана ръката ми и я притисна силно към бедрото си.

— Колко пъти сме лягали заедно, откакто се върна при мен? — прошепна той. — Веднъж, два пъти в бардака. Три пъти в полето. И после в Лалиброх, и в Париж. — Пръстите му потупваха леко по китката ми, един след друг, в ритъма на пулса ми.

— Всеки път ставах от леглото ти така жаден, както съм дошъл. Сега ми е достатъчно само да усетя аромата на косата ти до лицето си или бедрото ти до моето, когато седнем на масата, за да съм готов. А като те гледам как стоиш на палубата, а вятърът притиска роклята към тялото ти…

Ъгълчето на устата му потрепна леко, докато ме гледаше. Виждах как пулсът му бие силен във вдлъбнатината на шията, кожата му беше поруменяла от вятъра и от желанието.

— Понякога, сасенак, съм готов за едно медно пени да те опра на мачтата и да вдигна полите ти, и майната му на екипажа!

Пръстите ми се свиха конвулсивно в дланта му и той затегна хватката си, кимайки любезно на поздрава на артилериста, който минаваше към страничната надстройка.

Камбанката за вечерята с капитана иззвъня под краката ми и мелодичната метална вибрация проникна под подметките ми и се стопи в костите ми. Фъргъс и Марсали спряха играта си и слязоха долу, екипажът започна подготовка за смяна на вахтата, а ние останахме до перилата и се гледахме с горящи очи.

— Господин Фрейзър, капитанът ви поднася почитанията си и пита ще се присъедините ли към него на вечеря? — каза юнгата, Мейтланд, който стоеше на предпазливо разстояние.

Джейми пое дълбоко дъх и откъсна очи от моите.

— Да, господин Мейтланд, идваме. — Пое си пак дъх, намести палтото на раменете си и ми предложи ръка.

— Ще слизаме ли, сасенак?

— Един момент. — Извадих ръка от джоба си, след като открих, каквото търсех. И притиснах предмета в дланта му.

Той се вгледа в образа на крал Джордж III, после в мен.

— За всеки случай. Да вървим да ядем.

На следващия ден пак бяхме на палубата; макар че въздухът беше студен, студът бе за предпочитане пред задушните каюти. Тръгнахме по обичайния си маршрут — нагоре-надолу, от единия край на кораба до другия, но после Джейми спираше, облягаше се на перилата и ми разказваше някоя интересна случка от печатарския си бизнес.