Диана Габалдон - Каменният кръг

— Tais-toi! [20] „Млъквай!“ (фр.). — Б.пр. — каза той подразнено.

Хю се сви и нададе пискливо блеене от изумление, когато зелката отскочи от рошавия му гръб. После възвърна донякъде достолепието си и изприпка настрани, а тестисите му се развяваха с царствено негодувание. Стадото му, нали са си овце, се помъкна след него с хор от недоволно блеене.

Фъргъс ги изгледа злостно.

— Безполезни, шумни, миризливи твари — каза той. Доста неблагодарно според мен, като се имаше предвид, че шалчето и чорапите му със сигурност бяха изпредени от тяхната вълна.

— Радвам се да те видя отново, Фъргъс — казах аз, пренебрегвайки настроението му. — Джейми знае ли, че си се върнал? — Чудех се доколко е запознат с последните събития и дали току-що е пристигнал в Лалиброх.

— Не — каза неспокойно. — Сигурно трябва да му кажа, че съм тук. — Въпреки това не тръгна към къщата, а продължи да се взира в калта на ограждението. Явно нещо го тормозеше; надявах се да не е свързано със задачата му.

— Откри ли господин Гейдж? — попитах.

Той гледа безизразно за миг, после на слабото му лице проблесна оживление.

— О, да, милорд беше прав; отидох с Гейдж да предупредя другите членове на Обществото и после в една кръчма, където щяха да се срещнат. Разбира се, там чакаха и акцизни, но предрешени. И може би ще чакат толкова дълго, колкото приятеля им в бъчвата, ха-ха!

Искрата на свирепо веселие угасна в очите му и той въздъхна.

— Не можеше да се очаква, че ще ни платят за брошурите, разбира се. И макар че пресата е спасена, Бог знае кога ще може милорд пак да започне работа.

Говореше с такава печал, че се изненадах.

— Но ти не помагаш в печатането, нали? — попитах.

Той сви рамо и рече:

— Не може да се каже, че помагам, милейди. Но милорд бе достатъчно добър да ми позволи да вложа част от моя дял от печалбите от брендито в печатницата. След време щях да стана пълноправен партньор.

— Разбирам — казах със съчувствие. — Имаш ли нужда от пари? Може би аз…

Той ме погледна с изненада, после усмивката показа съвършените му квадратни зъби.

— Благодаря ви, милейди, но не. Аз нямам нужда от много, стига ми. — Потупа страничния джоб на палтото си.

Замълча, смръщен, и пъхна и двата си юмрука дълбоко в палтото.

— Нее… — каза бавно. — Само дето… печатарството е почтен занаят, милейди.

— Сигурно — казах, леко объркана. Той усети тона ми и се усмихна мрачно.

— Работата е там, милейди, че докато един контрабандист може да изкара достатъчно, за да издържа съпруга, контрабандата няма да впечатли родителите на младата дама като почтено поприще.

— Охо — казах аз, всичко ми се изясни. — Искаш да се ожениш? За почтена млада дама?

Той кимна, малко смутено.

— Да, мадам, но майка ѝ не ме харесва.

Не можех да виня майката на дамата при тази ситуация. Фъргъс беше хубавец и чаровник, който можеше да спечели сърцето на едно младо момиче, но му липсваха някои неща, които биха впечатлили по-консервативните шотландски родители — като имот, приход, лява ръка и фамилно име.

И макар че контрабандата, кражбата на добитък и другите форми на практически комунизъм имаха дълга и бляскава история в Северна Шотландия, във Франция не беше така. Въпреки годините в Лалиброх, Фъргъс си оставаше французин. Той, също като мен, винаги щеше да е чужденец.

— Ако бях партньор в доходна печатница, вероятно дамата щеше да склони да приеме ухажването ми — обясни той. — Но сега… — Поклати безутешно глава.

Потупах със съчувствие ръката му.

— Не се тревожи за това. Ще измислим нещо. Джейми знае ли за момичето? Сигурна съм, че ще склони да поговори с майка ѝ за теб.

За моя изненада това го разтревожи.

— О, не, милейди! Моля ви, не му казвайте — той си има много по-важни проблеми сега.

Да, това беше вярно, но се изненадах от вълнението му. Все пак се съгласих да не казвам на Джейми. Краката ми вече измръзнаха от стоенето върху ледената кал и му предложих да влезем.

— Може би след малко, милейди — каза той. — Засега смятам, че не съм подходяща компания дори за овцете. — Въздъхна тихо, обърна се и тръгна към гълъбарника със сведени рамене.

За моя изненада Джени беше в салона с Джейми. Беше излизала навън, защото бузите ѝ и връхчето на дългия прав нос бяха порозовели от студ, а миризмата на зимата се бе задържала в дрехите ѝ.

— Изпратих Младия Иън да оседлае Донас — каза тя. Смръщи се към брат си. — Ще можеш ли да идеш до обора, Джейми, или той да доведе коня тук.