Диана Габалдон - Каменният кръг

Изядох един сандвич, изпих една от каменните бутилки ейл и се качих пак на седлото, като обърнах коня на североизток. За нещастие храната даде сили на тялото ми, но и съживи чувствата ми. Докато се изкачвах все по-високо към облаците, ставах все по-унила.

Конят вървеше бодро, за разлика от мен. В средата на следобеда усетих, че просто не мога да продължа. Отведох го сред малка горичка, за да не се вижда от пътя, и го вързах хлабаво, после тръгнах сама под дърветата, докато стигнах до дънера на паднала топола с гладка кожа, покрита със зелен мъх.

Седнах тежко върху него, опрях лакти на коленете си и сведох глава. Болеше ме всяка става. Не точно от сблъсъка предния ден или от ездата. А от мъка.

Усилията и преценките бяха голяма част от живота ми. Бях положила усилия да изуча изкуството на лечението; да давам и да се грижа, но винаги спирах при онази опасна точка, когато усилията ми костваха прекалено много. Бях се научила да се откъсвам и дистанцирам.

С Франк също, бях се научила да се държа цивилизовано; на доброта и уважение, които не пресичаха невидимите граници към страстта. А Бриана? Не можеш да се откъснеш от обичта към детето; от първите признаци на движение в утробата тя покълва могъща и несъзнателна, неустоима като процеса на самото раждане. Но колкото и да беше силна, тя винаги беше под контрол; обич на онзи, който възпитава, наблюдава, пази — да, в нея имаше голяма страст, но никога лудост.

Винаги, винаги се бе налагало да балансирам с мъдрост, любов с преценка, човечност с непреклонност.

Само с Джейми се бях отдала напълно, бях рискувала всичко. Бях захвърлила всяка предпазливост, преценка и мъдрост, заедно с удобствата и ограниченията на трудно изградената кариера. Бях му донесла само себе си, но цялото си същество — душата и тялото, позволих му да ме види гола, доверих му се да ме види цялата и разкрих крехкостта си — защото навремето и той го беше направил.

Бях се страхувала, че няма да може, отново. Или няма да иска. А после дойдоха дните на чиста радост, когато си мислех, че онова, което е било истина навремето, е истина и сега; бях свободна да го обичам с всичко, което имах и бях, и да бъда обичана със същата отдаденост.

Сълзите се плъзнаха горещи между пръстите ми. Скърбях за Джейми и за онова, което бях с него.

Знаеш ли — прошепна гласът му — какво е да кажеш отново „Обичам те“ и наистина да го мислиш?

Знаех. И докато седях, отпуснала глава на ръцете си под боровете, знаех, че никога няма да го направя отново.

Както бях потънала в нещастието си, не чух стъпките, докато не ме приближиха съвсем. Стреснах се от изпукването на клонче, изстрелях се от падналото дърво като излитащ фазан и се обърнах към нападателя си. Сърцето ми биеше в гърлото, а ръката ми стискаше кинжала.

— Господи! — Моят преследвач отскочи от острието, явно стреснат колкото мен.

— Какво правиш тук, по дяволите? — попитах. Притиснах ръка към гърдите си. Сърцето ми бумтеше като барабан и бях сигурна, че съм пребледняла като него.

— Господи, лельо Клеър! Къде си се научила да вадиш така нож? Изкара ми ангелите! — Младия Иън прокара ръка по челото си, адамовата му ябълка заподскача.

— И ти на мен — уверих го. Опитах се да прибера кинжала, но ръката ми така трепереше, че не успявах. С омекнали колене, аз седнах пак на тополата и оставих ножа на бедрото си.

— Повтарям — казах, в опит да се овладея — какво правиш тук? — Имах представа какво прави тук, но ми трябваше малко време да се възстановя, преди да се изправя отново.

Младия Иън прехапа устна, озърна се и щом му кимнах за разрешение, седна тромаво до мен на дънера.

— Чичо Джейми ме изпрати… — започна той. Не изчаках да чуя повече, станах веднага, прималяла или не, и пъхнах кинжала в колана си, докато се обръщах.

— Чакай, лельо! Моля те! — Сграбчи ръката ми, но аз се откъснах и се отдръпнах от него.

— Не ме е грижа — извиках и изритах една папрат наблизо. — Върви си у дома, Иън. Аз имам къде да ида. — Е, поне се надявах.

— Но не е това, което си мислиш! — Неспособен да ме спре да напусна полянката, той ме последва, като се привеждаше под клоните. — Той има нужда от теб, лельо, наистина! Трябва да се върнеш с мен!

Не му отговорих; стигнах до коня си и се наведох да го развържа.

— Лельо Клеър! Ще ме изслушаш ли? — Извиси се в другия край на коня, като ме гледаше над седлото. Много приличаше на баща си с това добро, приятно лице, сбърчено от тревога.