Диана Габалдон - Каменният кръг

Когато ги хвърли в легена, от долния етаж се чу слаб тътен; някой затръшна входната врата. Тя отиде до прозореца и отмести завесата.

— Джейми е. — Погледна ме, после пусна пердето. — Ще иде на хълма, ходи там, когато е притеснен. Или пък ще се напие с Иън. Хълмът е за предпочитане.

Аз изсумтях тихо.

— Да, сигурно е притеснен.

Чуха се леки стъпки в коридора и по-младата Джанет се появи, като внимателно носеше поднос с бисквити, уиски и вода. Беше пребледняла и изплашена.

— Добре… ли си, лельо? — попита колебливо, докато оставяше подноса.

— Добре съм — уверих я, седнах в леглото и посегнах към гарафата с уиски.

Джени ме погледна, потупа дъщеря си по ръката и тръгна към вратата.

— Остани с леля си — нареди тя. — Ще ида да намеря рокля. — Джанет кимна послушно и седна на столче до леглото, като ме гледаше как ям и пия.

Започнах да се чувствам по-силна след храната. Вътрешно обаче бях изтръпнала; последните събития ми се струваха като сън и същевременно бяха съвсем ясни в ума ми. Спомнях си и най-малките детайли; сините панделки на роклята на дъщерята на Лери, малките спукани капиляри по бузите на Лери, счупения нокът на безименния пръст на Джейми.

— Знаеш ли къде е Лери? — попитах Джанет. Момичето бе свело глава и се взираше в ръцете си. При въпроса ми вдигна очи и примигна.

— О! О, да, тя, Марсали и Джоан се върнаха в Балриган, където живеят. Чичо Джейми ги накара.

— Така ли — казах безизразно.

Джанет прехапа устна и заусуква престилката си. Внезапно ме погледна.

— Лельо… ужасно съжалявам! — Очите ѝ бяха топло кафяви, като на баща ѝ, но сега бяха влажни от сълзи.

— Всичко е наред — казах аз, нямах представа какво има предвид, но се опитах да я успокоя.

— Но аз съм виновна! — избухна тя. Изглеждаше много нещастна, но решена да се изповяда. — Аз… аз казах на Лери, че си тук. Тя затова дойде.

— О… — Е, това обясняваше нещо. Допих уискито и оставих внимателно чашата на подноса.

— Не мислех, че… не исках да предизвиквам неприятности, наистина. Просто не знаех, че ти… че тя…

— Няма нищо — казах отново. — Рано или късно щяхме да разберем. — Не че имаше значение, но я попитах: — Защо ѝ каза обаче?

Момичето погледна предпазливо през рамо, защото чу стъпки нагоре. Наведе се към мен.

— Мама ме накара — прошепна тя. И тогава стана и бързо напусна стаята, като мина покрай майка си на прага.

Не попитах. Джени ми беше намерила рокля — на едно от по-големите момичета — и не говорехме за друго, освен за най-необходимото, когато ми помагаше да я облека.

Когато бях облечена и сресана, се обърнах към нея.

— Искам да си вървя. Сега.

Тя не възрази, само ме огледа от глава до пети, за да види дали съм достатъчно силна. После кимна, тъмните мигли прикриха сините очи.

— Мисля, че ще е най-добре — рече тихо.

Беше късна утрин, когато напуснах Лалиброх за, както си мислех, последен път. Имах кинжал на кръста за защита, макар че едва ли щеше да ми трябва. В дисагите имах храна и няколко бутилки ейл; щяха да ми стигнат до каменния кръг. Мислех да взема снимките на Бриана от палтото на Джейми, но след известно колебание ги оставих. Тя беше негова завинаги, макар аз да не бях.

Беше студен есенен ден, сивото на утрото обещаваше дъжд. Около къщата не се виждаше никой, когато Джени изведе коня от конюшнята и задържа юздите, за да се кача.

Дръпнах по-напред качулката на наметалото си и ѝ кимнах. Последния път се разделихме със сълзи и прегръдки, като сестри. Тя пусна юздите и отстъпи назад, когато обърнах коня към пътя.

— Бог да е с теб! — чух я да вика. Не отговорих и не се обърнах.

Яздих почти целия ден, без да забелязвам къде минавам; спазвах само общата посока и оставях коня сам да избира пътя си през проходите.

Спрях, когато светлината започна да отслабва; вързах коня да пасе и легнах увита с наметалото. Заспах веднага, не исках да стоя будна, за да не мисля и да си спомням. Безчувствеността бе единственото ми убежище. Знаех, че ще отмине, но се вкопчвах в сивата ѝ утеха възможно най-дълго.

Гладът ме накара да се завърна неохотно към живота на следващия ден. Не бях спирала, за да ям предишния ден, нито когато станах сутринта, до обед стомахът ми бе започнал да надава силни протести и аз спрях на малка полянка до искрящо поточе и разопаковах храната, която Джени беше сложила в дисагите.

Имаше овесени питки и ейл, няколко малки самуна прясно изпечен хляб, срязани през средата и напълнени с овче сирене и домашна туршия. Планински сандвичи, засищаща храна за овчари и воини, така характерна за Лалиброх, както фъстъченото масло за Бостън. Много символично, че пътуването ми завършваше точно с това.