Диана Габалдон - Каменният кръг

Тъй като не помръднах, тя се огледа диво в търсене на някакво оръжие. Зърна каната със синята ивица, грабна я и замахна да я хвърли по мен. Джейми я издърпа от ръката ѝ, сложи я на бюрото и после стисна Лери за ръката така силно, че тя изписка.

Обърна я и я блъсна грубо към вратата.

— Слизай долу. Ще говорим след малко, Лери.

— Ще говорим ли? Ще говорим, тъй ли! — извика тя с разкривено лице, замахна със свободната си ръка и раздра лицето му от окото до брадичката.

Той изсумтя, сграбчи я за китката и я повлече към вратата. После я бутна в коридора, затръшна вратата и завъртя ключа.

Когато се обърна към мен, вече седях на ръба на леглото и с треперещи ръце се опитвах да си обуя чорапите.

— Мога да обясня, Клеър.

— Н-не мисля. — Устните ми бяха сковани, както и цялото ми тяло, и беше трудно да говоря. Взирах се в краката си, докато безуспешно се опитвах да завържа жартиерите.

— Чуй ме! — каза той силно и удари с юмрук по масата така, че подскочих. Вдигнах глава и го видях да се извисява над мен. Червената му коса бе спусната по раменете, лицето неизбръснато, гърдите голи, пресните следи от ноктите на Лери се спускаха по бузата му, приличаше на викинг. Извърнах се да намеря ризата си.

Тя беше сред завивките и аз започнах да ровя из тях. Някой започна да удря по вратата, да вика и да пищи, и това привлече и други обитатели на къщата.

— Най-добре върви се разбери с дъщеря си — казах аз, докато обличах ризата.

— Тя не ми е дъщеря!

— Така ли? — Главата ми се появи от отвора и аз вдигнах лице, за да го погледна. — Сигурно не си и женен за Лери, така ли?

— Женен съм за теб, по дяволите! — изрева той, като пак удари по масата.

— Не мисля. — Беше много студено. Скованите ми пръсти не успяваха да завържат корсета. Оставих го така и се изправих да намеря роклята си, която бе някъде в другия край на стаята — зад Джейми.

— Трябва ми роклята.

— Няма да ходиш никъде, сасенак. Не и преди да…

— Не ме наричай така! — изпищях аз, изненадвайки и двама ни. Той се втренчи в мен за миг и кимна.

— Добре — каза тихо. Погледна към вратата, която се тресеше под ударите. Пое дълбоко дъх и изправи рамене. — Ще ида да се оправя с това. После ще поговорим. Стой тук, сас… Клеър. — Взе си ризата и я облече. Отключи вратата, излезе във внезапно притихналия коридор и я затвори след себе си.

Успях да си намеря роклята, после се свлякох на леглото и се разтреперих, зелената вълна беше смачкана на коленете ми.

Не можех да мисля нормално. Умът ми се въртеше в кръгчета около основния факт; той беше женен. Женен за Лери! И имаше семейство. И все пак беше плакал за Бриана.

— О, Бри! — казах на глас. — О, Господи, Бри! — Разплаках се… отчасти от шока и отчасти при мисълта за Бриана. Нямаше логика, но сякаш това откритие бе предателство не само към мен, но и към нея… или към Лери.

Мисълта за Лери превърна шока и мъката в гняв. Затърках бясно лицето си със зелената вълна и кожата ми се зачерви.

Проклет да е! Как смее? Ако се беше оженил отново, защото ме е мислил за мъртва, това е едно. Почти го бях очаквала, страхувах се от това. Но да се ожени за жената — за онази гадна малка кучка, която се опита да ме убие в замъка Леох… Но той сигурно не знае това, прошепна гласът на разума в главата ми.

— Е, да го е знаел ! — казах. — Да върви по дяволите, как е могъл? — Сълзите се стичаха по лицето ми, пламнало от загубата и гнева, носът ми също течеше. Посегнах за кърпичка, не намерих и си издухах носа в края на чаршафа.

Той миришеше на Джейми. Дори по-лошо — миришеше на двама ни, слаба, остатъчна миризма на нашето удоволствие. Усещах леко парене от вътрешната страна на бедрото си, където Джейми ме беше ухапал само преди минути. Плеснах дланта си върху него, за да убия усещането.

— Лъжец! — изпищях. Грабнах каната, с която Лери се бе опитала да ме замери, и сама я хвърлих. Тя се разби в пода на малки парченца.

Застанах насред стаята, ослушвах се. Беше тихо. Отдолу не се чуваше нито звук; никой не идваше да провери какъв е този трясък. Реших, че са твърде заети да утешават Лери, за да ми обръщат внимание.

Наистина ли живееха тук, в Лалиброх? Спомних си как Джейми издърпа Фъргъс настрани и го изпрати напред, явно за да каже на Иън и Джени, че идваме. И сигурно за да ги предупреди за мен и да се отърве от Лери, преди да пристигнем.

Какво, за бога, мислеха Джени и Иън за това? Трябва да са знаели за Лери — и все пак ме приеха снощи, без да забележа нищо по лицата им. Но ако Лери е била отпратена — защо се е върнала? Слепоочията ми запулсираха от болка само от мислите за това.